— Какво! — възкликна Малън. — Май не те разбирам.
— Дупка във времето — обясни плешивият инженер. — Или дупка в пространството. Онова, което се случва е следното: някой стъпва в тази дупка и готово! Той вече е някъде другаде. Или в друго време. Или и двете. Тази дупка не може да се види, разбира се, защото е в четвъртото измерение, но тя е тук. Аз виждам нещата така. Ако се проследят движенията на тези хора, може да се види, че всеки от тях е минал през някое местенце и… изчезнал.
— Хммм — Малън обмисли чутото. — Това ми звучи интересно, но нали знаем, че много от хората са изчезнали направо от домовете си.
— Да — съгласи се съседът. — Чакай да помисля… Знам! Дупката във време-пространството не е постоянна. Тя се движи. Първо е била в къщата на Карпентър, после се е преместила без всякаква посока…
— А защо не излиза от района на тези четири квартала? — попита Малън, който продължаваше да се чуди защо жената на съседа го фиксира с поглед и плътно стиснати устни.
— Ами тя трябва да има и някакви ограничения — отговори съседът.
— А защо децата бяха върнати?
— О, за бога, Малън, не можеш да искаш от мен да знам всичко. Все пак това е една добра работна теория. Преди да разберем повече, трябва да разполагаме с повече факти.
— Ей, здрасти! — извика господин Картър, който се появи откъм гаража. Той вдигна двете пъстърви, добре почистени и измити. — Пъстървата е трудна за улавяне, но е най-вкусната храна! — Той се насочи спокойно към къщата.
— Аз пък имам по-добра теория — каза жената на съседа и подпря юмруци на хълбоците си.
Двамата мъже се обърнаха към нея.
— Кой е единственият човек тук, който изобщо не се тревожи от онова, което става? Кой ходи навсякъде с една торба, в която твърди, че има риба? Кой казва, че прекарва цялото си време в риболов?
— О, не — каза Малън. — Не и татко Картър. Той си има цяла философия по отношение на риболова…
— Хич не ме интересуват философиите! — изкряска жената. — Той ви лъже, но мен не може да излъже! Аз знам, че той е единственият човек наоколо, който ни най-малко не се бои и всеки ден се върти насам-натам и един линч сигурно няма да е никак лош по отношение на него!
Като каза това, тя се врътна и побърза да се прибере.
— Слушай, Малън — каза плешивият съсед. — Извинявай. Знаеш какви са жените. Тя е разтревожена, макар че Дани е в безопасност в болницата.
— Разбирам — каза Малън.
— Тя не разбира пространствено-временния континуум — продължи той искрено. — Но аз ще й го обясня довечера. Утре сутринта ще ти се извини. Ще видиш.
Двамата мъже се ръкуваха и се върнаха по къщите си.
Тъмнината се спусна постепенно и прожекторите зашариха по града. Светлинните лъчи прерязваха улиците, опасваха градините, отразяваха се в прозорците. Жителите на Вейнсвил се настаниха да чакат следващите изчезвания.
Джим Малън мечтаеше да разбере какво става. Само за миг. Нищо друго не му трябваше. Но си наложи да седи и да чака. Чувстваше се така безпомощен. Устните на жена му бяха бледи и напукани, а очите й — изморени. Но господин Картър си беше весел както винаги. Той изпържи пъстървата върху газовата печка и им сервира порциите.
— Днес открих красив, тих вир — съобщи господин Картър. — Намира се близо до устието на Олд Крийк, нагоре по един от притоците. Цял ден прекарах там, полегнал върху тревистия бряг и загледан в облаците. Облаците са фантастично нещо! Ще отида там и утре и ще половя на същото място. После ще се преместя. Умният риболовец не лови на едно и също място. Не бива да улови всичката риба във водоема. Смяната на мястото е закон за риболовеца. Трябва да се взима по малко, но и да се оставя за другите. Често съм си мислил…
— О, татко, моля ти се! — изплака Филис и се заля в сълзи. Господин Картър поклати тъжно глава, усмихна се с разбиране и довърши порцията си. После влезе в хола и започна да изработва нова примамка.
Семейство Малън се запътиха изтощени към спалнята.
Малън се събуди и седна в леглото. Той се огледа и видя, че жена му спи до него. Фосфоресциращите стрелки на часовника му показваха четири и четиридесет и осем. Почти е сутрин, помисли той.
Стана от леглото, наметна халата и тихо слезе по стълбите. Светлините от прожекторите проблясваха по прозореца на хола и той можеше да види охраната отвън.
Помисли, че гледката е успокоителна и отиде в кухнята. Като се движеше тихо, си наля чаша мляко. Върху хладилника имаше пресен кейк и той си отряза едно парче.
„Похитители — помисли той. — Маняци. Хора от Марс. Дупки в пространството. Или някаква комбинация от всичко.“ Не, не беше така. Желаеше да би могъл да си спомни какво му се искаше да попита господин Картър. Важно беше.