Джасра прихна.
— В такъв случай името на дявола е „Логика“ — каза тя с нотка на възхищение. — Признавам обаче, че да се призове този дявол е истинско изкуство.
— Няма да крия, че готовността му да се отзове, когато го повикам, ми вдъхва известна увереност. Все пак Джулия сигурно е била изненадана, когато Виктор е успял да й се измъкне.
— Така е. Тя все още не знаеше, че нямам навика да оставям протежетата си на произвола на съдбата. Бях защитила Виктор с няколко полезни заклинания.
— Но явно и тя се е ползвала с подобна привилегия.
— Така е. И макар че нейните заклинания сигурно са й свършили добра работа, за нея резултатът от дуела е бил равносилен на загуба. Джулия е знаела отлично, че щом науча за нейното неподчинение, ще дойда, за да я накажа. Точно затова е инсценирала собствената си смърт. Признавам, че тогава успя да ме заблуди.
Припомних си деня, в който отидох до апартамента на Джулия, открих тялото й и бях нападнат от онзи странен звяр. Лицето на трупа беше отчасти обезобразено и доста зацапано от полусъсирената кръв. Но все пак мъртвата жена беше приблизително с нейния ръст, а чертите й бяха сходни с тези на Джулия. Да не говорим, че апартаментът беше същият. Така и не ми бе останало време да я огледам по-внимателно, тъй като звярът се нахвърли върху мен съвсем не на шега. В мига, в който приключих с него, в далечината се разнесе воят на първите полицейски сирени. Трябваше да се изпарявам, при това без излишно помайване. После естествено в спомените ми изплуваше неизменно обезобразеното лице на Джулия.
— Невероятно — възкликнах аз. — Чие тяло съм открил тогава в апартамента?
— Нямам никаква представа — каза Джасра. — Могло е да бъде на някоя от нейните двойнички от друга Сянка или пък на непозната от улицата. Труп, откраднат от моргата. Откъде бих могла да знам?
— На врата й бе окачен медальон с един от твоите сини кристали.
— Да. А вторият кристал беше на каишката на звяра, който ти уби. Джулия е отворила прохода, по който той се е озовал в апартамента й.
— Но защо? И какво правеше там онзи Обитател на Предела?
— Тук и аз удрям на камък. Виктор си е мислел, че съм я убила аз, а аз си мислех, че я е убил той. Сигурно е решил, че съм отворила прохода от Владението и съм насъскала звяра подир нея. Аз предположих, че това е негово дело, и се ядосах, че е крил от мен бързия си напредък. Започне ли твоят ученик да крие разни неща от теб, не чакай нищо добро от него.
Кимнах.
— Значи развъждаш тези създания някъде тук?
— Да — отвърна тя. — Освен това ги използвам на още няколко Сенки. Някои от тях дори спечелиха медали на киноложки изложби.
— Аз бих предпочел питбулите — казах. — Далеч по-мили и по-възпитани са. Значи Джулия е оставила тялото в апартамента и е дошла дотук през прохода. В същото време ти си мислела, че Виктор й е видял сметката и се кани да атакува твоята светая светих.
— Долу-горе.
— Той пък си е мислел — особено, след като е открил прохода — че Джулия е станала твърде опасна за теб и затова ти си я отстранила.
— Не знам дали въобще е успял да открие този проход. Както сам знаеш, вратата към него беше доста добре прикрита. С две думи, никой от двама ни не знаеше с какво точно се е захванала тя.
— И какво беше то?
— Джулия бе успяла да ми пробута един от триголитите, чрез който след това ме е проследила през Сенките до Бегма.
— Бегма? Че какво си правила там, по дяволите?
— Нищо особено — каза Джасра. — Споменах го, само за да ти покажа колко беше напреднала тя междувременно. Тогава все още се е движела на почетно разстояние от мен. Но и това научих по-късно от нея самата. Следвала ме е от ръба на Златния Кръг чак до Цитаделата на Владението. Останалата част от историята ти е известна.
— Не съм съвсем сигурен, че е така.
— Джулия вече е имала свои планове за това място. И определено успя да ме изненада. Така се превърнах в закачалка.
— А тя се е настанила на твоето място, за да посреща посетителите, прикривайки се зад онази маска. Набирала сили и знания, закачала си чадъра на теб…
Джасра изръмжа тихичко, а аз си припомних, че зъбките й не са за подценяване. Насочих предположенията в ново направление.
— Все още не мога да разбера защо след това продължаваше да ме шпионира и да ме затрупва с цветя.
— Мъжете са отвратителна пасмина — отбеляза Джасра и пресуши виното си. — Успя да се сетиш за всичко друго, но не и за основния й мотив.