Захванах се отново с вечерята.
— Вероятно Джулия ще го посъветва да не го прави — продължи тя, — тъй като е добре запозната с това място.
Кимнах. „Ще срещнем, когато му дойде времето“ — бе казала тя. И се бе оказала права.
— Мога ли сега аз да те попитам нещо? — каза Джасра.
— Моля.
— Тай’ига-та…
— Да?
— Предполагам, че дори дъщерята на граф Оркуз не може да се разхожда току-тъй из двореца в Амбър и да влиза в твоите покои.
— Определено — казах аз. — Тя беше дошла заедно с баща си на официално посещение.
— А ще ми кажеш ли кога пристигнаха?
— Сутринта на същия ден. Но се боя, че едва ли ще мога да навляза в детайлите, тъй като…
Джасра махна с отрупаната си с пръстени ръка.
— Не ме интересуват държавните ви тайни — каза тя. — Знам, че Найда често съпровожда баща си като негов личен секретар.
— Е и?
— Нейната сестра беше ли заедно с тях, или си беше останала у дома?
— Става въпрос за Корал, нали така?
— Да.
— Тя пристигна заедно с тях.
— Благодаря — каза Джасра и насочи вниманието си към храната.
По дяволите. Това пък какво беше? Може би тя знаеше нещо за Корал, за което аз дори не подозирах. Нещо, което можеше да обясни настоящите й премеждия. В такъв случай, какво можех да загубя, ако попитам направо?
— Защо? — казах след малко.
— Просто ми беше любопитно — отвърна Джасра. — Познавах добре семейството им… в доброто старо време.
Сантименталност? У Джасра? Никога. Тогава какво?
— Ами ако същото това семейство сега си има някой и друг проблем? — попитах.
— Освен това, че тай’ига-та е обладала тялото на Найда, така ли?
— Да.
— Ще ми е неприятно, ако наистина е така. Какъв е проблемът?
— Ами нещо като пленничество, засягащо Корал.
Изпуснатата й вилица изтрака леко по чинията.
— Какви ги приказваш? — попита тя натъртено.
— Като че ли Корал е попаднала не където трябва.
— Корал? Как? Къде?
— Отговорът ми зависи отчасти от това какво всъщност знаеш за нея — отбелязах аз.
— Просто харесвам това момиче. Не си играй с мен. Какво се е случило?
Виж ти, каква изненада. Не от този отговор имах нужда.
— Сигурно си познавала майка й доста добре?
— Да. Казваше се Кинта. Срещали сме се по време на дипломатически визити. Много красива жена.
— Разкажи ми за бащата на Корал.
— Ами той е член на кралското семейство, но е само далечен роднина на краля. Преди да стане премиер, Оркуз беше посланик на Бегма в Кашфа. Семейството му също живееше в резиденцията на посланика, което означава, че се срещахме сравнително често…
Тя вдигна погледа си — усети, че съм вперил в нея своето Логрус-зрение, прониквайки отвъд образа на Непълния Лабиринт. Очите ни се срещнаха и тя се усмихна.
— О! Имаш предвид истинския й баща? — Тя направи кратка пауза и след това кимна. — Значи наистина има нещо вярно в този слух?
— Но ти не си убедена, че е така, нали?
— Този свят прелива от слухове, повечето от които не можем да проверим. Откъде бих могла да знам, кои от тях са верни и кои не? Пък и защо ли ми е да знам?
— Права си, естествено — казах аз. — Както и да е…
— Поредната забежка на стареца, а? — подхвърли Джасра. — Сигурно вече сте им изгубили броя. Чудя се как въобще е намирал време за държавните дела?
— Всички се чудят.
— Честно казано, забелязах у нея известна прилика, която говори в полза на този слух. Но не бих могла да твърдя, че не греша, особено след като не познавам другите членове на тяхното семейство. Та казваш, че наистина има нещо вярно в този слух?
— Да.
— Само заради приликата, или има и още нещо?
— Има и още нещо.
Джасра се усмихна сладко и вдигна вилицата си.
— Има някакво особено очарование в този мит за изгубената принцеса.
— Така е — казах аз и продължих да се храня.
Мандор се прокашля.
— Не е честно — каза той. — Говорите с недомлъвки.
— Прав си — съгласих се аз.
Джасра ме погледна отново и въздъхна.
— Добре — каза тя. — Ще питам аз. Защо мислиш, че е има нещо вярно в този слух? Оо… Ами да. Лабиринтът.
Кимнах.
— Я виж ти. Малката Корал се е разходила по Лабиринта, това ли е новината?
— Да.
— Предполагам, че сега празнува някъде из Сенките?
— Де да беше толкова просто.
— Какво искаш да кажеш?
— Тя изчезна в неизвестна за мен посока. Лабиринтът я запрати натам.
— Как така?
— Добър въпрос. Не знам.
Мандор отново се прокашля.
— Мерлин — каза той, — може би все пак става въпрос за поверителна информация. Бих могъл…
— Не — отвърнах му аз. — Малко дискретност би била напълно достатъчна в този случай. Бих помолил и теб за същото — кимнах към Джасра. — Особено след като сама уточни, че изпитваш към младата дама известна… симпатия.