Защо пък не? Протегнах линиите и блестящото кръгче се появи пред мен.
— Татко! Моля те, спри! — разнесе се обиденият му глас. — Доста се потрудих, за да те скрия на достатъчно отдалечено място сред Сенките. Нима искаш да привлечеш отново вниманието върху себе си?
— Хайде де — казах аз. — Исках само чаша кафе.
— Ще ти донеса. Само не използвай собствените си сили за известно време.
— А защо си мислиш, че твоите действия ще останат незабелязани?
— Защото използвам заобиколен маршрут. Ето, заповядай.
На пода, близо до дясната ми ръка, се появи димяща керамична чашка.
— Благодаря — казах аз, взех чашата и подуших питието. — Какво направи с Джасра и Мандор?
— Изпратих всеки от вас в различна посока сред рой от фалшиви образи, които разхвърлих насам-натам. Всичко, което се иска от теб, е да кротуваш за известно време. Нека вниманието на онова нещо да се поразсее.
— Какво нещо? Чие внимание?
— Силата, която е пленила Корал. Нали не искаме да ни открие?
— А защо не? Доколкото си спомням, съвсем наскоро ти се чудеше дали не си Господ. Какво би могло да те уплаши тогава?
— Истинските неща. Това нещо, изглежда, е по-силно от мен. От друга страна, аз като че ли съм по-бърз от него.
— Е, и това е нещо.
— Сега си легни и се наспи добре. На сутринта ще те запозная с промените в ситуацията.
— Може би ще успея да се справя и сам.
— Няма смисъл да се перчиш излишно. Въпросът е на живот и смърт.
— Не това имах предвид. Ами ако то ме открие?
— Ще постъпиш както намериш за добре — каза Чък.
— Защо ми се струва, че криеш нещо от мен?
— Може би защото си подозрителен по природа, татко. Нещо като семейна черта. Сега трябва да вървя.
— Къде?
— Да проверя какво става с другите. Да свърша няколко задачи. Да се погрижа за личното си усъвършенстване. Да видя какво става с експериментите ми. Такива ми ти работи. Чао.
— Ами Корал?
Но блестящото кръгче потъмня бързо и миг след това изчезна. Можех ли да споря при такъв край на нашия разговор? Чък заприличваше все повече на истински жител на Амбър — потаен и уклончив.
Отпих от кафето. Не можеше да се мери с това на Мандор, но все пак го биваше за работа. Зачудих се къде ли са те двамата с Джасра. Реших да не опитвам да се свържа с тях. Всъщност — хрумна ми малко след това — нямаше да е никак зле да укрепя собствената си позиция срещу нежелана магическа намеса.
Призовах отново образа на Логрус, който бях оставил на мира, докато траеше разговорът ни с Чък. С негова помощ опънах силови нишки по входа на пещерата и около мястото, където се бях настанил. След това го освободих и пийнах още малко кафе. Осъзнах, че това кафе едва ли ще успее да ме задържи буден. Нервите ми се бяха поотпуснали, а и умората от преживените наскоро емоции започваше да ми натежава съвсем осезаемо. Още две глътки и вече ми беше трудно да държа чашата. Още една и очите ми започнаха сами да се затварят на все по-малки интервали.
Оставих чашата встрани, загърнах се по-плътно с одеялото и успях да се наместя що-годе удобно на твърдия каменен под. След престоя в Кристалната пещера бях станал спец в това отношение. Блещукащите пламъци разиграваха странни, мъгляви сцени пред притворените ми очи. Огънят пропукваше унасящо, въздухът се насити с миризма на пушек.
Заспах. Сънят е може би единственото житейско удоволствие, което не трае твърде кратко. Неговата омая ме изпълни и ме понесе на крилата си. Колко далеч и за колко време, това вече не знам.
Не бих могъл да кажа какво точно ме събуди. Просто бях някъде и в следващия миг се завърнах. Позата ми беше леко променена, а пръстите на краката ми по-замръзнали. Освен това вече не бях сам. Не отворих очи и продължих да дишам все така равномерно. Не беше изключено просто Чък да се е върнал, за да се увери, че съм добре. А можеше и да е нещо съвсем друго, опънало моите нишки.
Отворих очи едва-едва и огледах през ресниците си близкия периметър. Дребна, безформена фигура стоеше на входа на пещерата, а последните отблясъци на огъня осветяваха една физиономия, която ми се стори странно позната. В тези черти имаше нещо от моите собствени черти и от чертите на баща ми.
— Мерлин — каза той меко. — Хайде, събуди се. Има места, на които трябва да отидеш, и неща, които трябва да свършиш.
Отворих широко очи и вперих поглед в него. Той ми напомняше за едно определено описание… Фракир трепна леко, но аз я успокоих.
— Дуоркин?…
Той се засмя тихичко.
— Разкри ме.
После направи няколко крачки — от единия край на входа до другия и обратно. На два-три пъти понечи сякаш да ми подаде ръка, но всеки път се отказваше да го стори.