Когато усетих едната му ръка да се плъзва зад врата ми и видях как предпазителят на меча му се носи към челюстта ми, вече беше твърде късно.
— Ти наистина… — започнах аз и тогава последва ударът.
Последното нещо, което видях, беше сребърната роза.
Така е в живота — довери се и ще те предадат, не се доверявай и ще предадеш сам себе си. Като повечето морални парадокси и този ни поставя обикновено в безизходна ситуация. Този път бях позакъснял с избора на разумно решение. Играта вече течеше и аз не можех просто да се оттегля.
Събудих се на някакво мрачно място. Събудих се учуден и готов за всичко. Обикновено в подобни ситуации продължавам да лежа, без да помръдвам или да променям ритъма на дишането си. Този път също постъпих така. Освен това се заслушах.
Нито звук.
Отворих леко очи.
Смущаващи очертания. Затворих ги отново.
Опитах се да доловя с тялото си някакви вибрации по скалистата повърхност, върху която се бях проснал.
Нищо.
Отворих очите си напълно и се преборих с желанието да ги затворя отново. Надигнах се на лакти, после събрах колене, изпънах гърба си и обърнах главата си встрани. Чудесно. Не бях се чувствал толкова дезориентиран от запивката с Люк и Червения Котарак в онзи странен бар.
Не можех да различа никакви цветове. Всичко беше или черно, или бяло, или пък някаква степен на сивото. Все едно, че се бях озовал във фотографски негатив. Някакво подобие на слънце висеше над хоризонта като черна дупка. Небето беше много мрачно и по него плуваха бледосиви облаци. Кожата ми имаше цвета на черно мастило. Скалистата почва под краката ми пък беше бляскаво бяла. Изправих се бавно и се огледах отново. Да, скалите бяха фосфоресциращо бели, небето невероятно мрачно, а аз — просто една сянка по средата. Усещането никак не ми допадна.
Въздухът се оказа сух и студен. Бях застанал в основанието на хълм-албинос, който ми напомняше ужасно за леден айсберг. Зад него и вляво се проточваха и други хълмове, които ме караха да си мисля, че съм попаднал в някаква планинска област. Вдясно се бе ширнало равно черно поле. Пустиня? Черното слънце сякаш ме заслепяваше и аз вдигнах длан над очите си. Странно. Не знаех, че мракът може да заслепява…
Опитах се да кажа „Мамка му!“ и тутакси забелязах две неща.
Първото бе, че не чух думите си, второто, че челюстта ме боли, там където баща ми ме бе треснал с ефеса на Грейсуондир.
Повторих безмълвната ругатня и измъкнах колодата си. Ситуацията ми се струваше достатъчно сериозна, за да пренебрегна мерките за сигурност. Измъкнах Картата на Дяволския Чекрък и фокусирах вниманието си върху нея.
Нищо. Не долових дори намек за неговото присъствие. Все пак Чък ме бе посъветвал да си трая за известно време и може би точно заради това не искаше да отговори на повикването ми. Прегледах останалите Карти. Спрях се на образа на Флора. Тя обикновено ми помагаше с готовност при подобни гадни стечения на обстоятелствата. Съсредоточих се върху прекрасните й черти и опитах да я достигна мислено…
Нито една от златистите й къдрици не трепна. Температурата на Картата не спадна и с част от градуса. Опитах отново, този път по-усърдно. Дори подкрепих мислите си с едно подходящо заклинание. Ефектът си остана все същия.
Тогава Мандор. Прекарах и с неговата карта няколко също толкова безполезни минути. Опитах с Рандъм. Все тая. Бенедикт, Джулиън… Не и не. Опитах с Файона, Люк и Бил Рот. Още три безуспешни усилия. Тогава измъкнах дори няколко от Козовете на Съдбата, но не можах да се добера нито до сфинкса, нито да постройката от слонова кост, кацнала на върха на планината от зелено стъкло.
Подредих отново всички Карти, върнах ги в кутията им и ги прибрах в джоба си. За пръв път се натъквах на нещо подобно след преживелиците си в Кристалната пещера. Картите могат да бъдат блокирани по най-различни начини, но от гледна точка на резултата, ми беше все едно за кой от тях става въпрос в този случай. По-скоро ме вълнуваше мисълта как да се добера до някоя по-гостоприемна част на Вселената.