Трябваше да забравя за играта и да се замисля сериозно над начините да се измъкна. Картите даваха на късо, а способността ми да се придвижвам през Сенките бе блокирана по някакъв мистериозен начин. Явно беше време да включа нов, солиден източник на енергия, който да увеличи шансовете ми да разреша загадката. Реших да призова Логрус и да опитам отново да тръгна през Сенките, подкрепяйки всяка своя крачка със силите на Хаоса.
Фракир се впи в китката ми. Огледах се бързо за приближаващата се опасност, но не открих нищо. Въпреки това останах нащрек през следващите няколко минути, изучавайки внимателно мястото, на което бях попаднал. Въпреки това не последва нищо, а Фракир се успокои.
Далеч не за пръв път получавах нереален сигнал за опасност. Дали поради някакво заблудено астрално проявление, или заради някоя странна мисъл, прекосила съзнанието ми — причините могат да са не една и две. Но на място като това никой не би си позволил да рискува необмислено. Най-високата скална площадка в непосредствена близост се извисяваше на петнайсет или двайсет метра над мен, на около стотина крачки нагоре по склона. Запътих се натам.
Когато накрая се озовах на варовитата скала, пред мен се разкри гледка с отлична видимост във всички посоки. Не забелязах нито едно друго живо същество в този странен, ин-ян свят.
Затова реших, че тревогата наистина е била фалшива и се спуснах отново долу. Понечих още веднъж да призова Логрус и Фракир за малко не ми откъсна ръката. По дяволите. Не й обърнах внимание и отправих своя повик.
Знакът на Хаоса се появи и мигом се понесе към мен с невероятна скорост. Очертанията му танцуваха като крилцата на пеперуда, но ударът, който последва, беше като от приближаващ с пълна газ тежкотоварен камион. И светът отново изчезна. От черно-бяло към черно.
ГЛАВА 4
Съвземах се.
Главата ме болеше, устата ми беше пълна с кал. Бях се проснал по лице. Спомените ми се завърнаха, провирайки се мъчително през задръстените улици на съзнанието ми. Отворих очи. Всичко наоколо бе все така черно, бяло и сиво. Изплюх песъчинките от устата си, разтъпках очи и премигнах. Знакът на Хаоса бе изчезнал. Нямах ни най-малка представа какво точно се бе случило.
Седнах и обгърнах коленете си. Усетих се доста безпомощен. Всичките ми необичайни дарби бяха блокирани. Не можах да се сетя за нищо друго, освен да стана и да тръгна нанякъде.
Потръпнах. И докъде щях да стигна така? Най-вероятно до друго място със същия монотонен пейзаж.
Последва едва доловим звук, сякаш някой се прокашля неуверено.
Мигом се озовах на краката си. Докато се изправя вече бях успял да се огледам във всички възможни посоки.
„Кой е?“ — попитах мислено, тъй като се бях отказал от опитите да проговоря.
Като че ли чух отново същия звук, но този път съвсем наблизо.
„Какво? Къде си? Какво искаш да ми кажеш?“
„Извини ме“ — чух да казва един приглушен глас, — „но усещането е съвсем ново за мен. Но да започнем отначало. Намирам се там, където винаги съм била — на китката ти. След като Логрус се сгромоляса на това място, той ме надари с едно извънредно свойство, за да мога да ти предам съобщението.“
„Фракир?“
„Да. Първите си свойства получих в деня, когато ти ме пренесе през Логрус — чувствителност към опасностите, способност за придвижване, нападателни умения и зачатък на собствено съзнание. Този път Знакът на Хаоса добави към тях възможността за директно мисловно общуване и подсилена сетивност, чрез която да долавям посланията.“
„Но защо?“
„Логрус бързаше и можеше да остане на това място само за един-единствен миг, а това беше единственият начин да ти разкаже за това, което става.“
„Не знаех, че Логрус има свой независим разум.“
Последва нещо като прихване.
„Трудно е да се класифицира подобен тип интелигентност със стандартните понятия. Предполагам, че обикновено Логрус няма кой знае колко време за приказки, тъй като енергията му е насочена другаде.“
„А защо ме прегази така?“
„Несъзнателно. Нещо като страничен ефект от процеса на моето доразвиване. Той просто осъзна, че не би могъл да ти предаде нещо повече от няколко думи или образа.“
„Защо времето му тук беше толкова ограничено?“ — попитах аз.
„Такава е природата на това място. То се намира на границата между двата полюса на Вселената. Затова Логрус и Лабиринта не могат да проникнат тук за дълго.“