„Нещо като демилитаризирана зона?“
„Не, тук не става въпрос за някакво примирие. Просто за всеки от тях е изключително трудно да се появи тук. Затова и мястото остава така непроменено.“
„Значи те не могат да се доберат дотук?“
„В общи линии, да.“
„И как така чувам за пръв път за нещо подобно?“
„Вероятно, защото достъпът до това място е ограничен за всички.“
„Какво е съобщението?“
„В общи линии, да не се опитваш да призоваваш Логрус, докато си тук. Мястото представлява една толкова уравновесена среда между силите на реда и хаоса, че всяка излъчена тук енергия би могла да предизвика непредсказуеми последствия. Би могъл да пострадаш сериозно.“
Разтърках пулсиращите си слепоочия. Покрай тях поне бях забравил за болката в ченето.
„Добре де“ — съгласих се аз. — „Да имаш някаква представа какво по-точно става тук?“
„Да, имам. Провежда се изпитание. На какво, това не знам.“
„А имам ли някакъв избор?“
„Какво искаш да кажеш?“
„Мога ли да откажа да участвам?“
„Предполагам, че да. Но в такъв случай не знам как би успял да се измъкнеш оттук.“
„Значи, ако се включа в играта, накрая ще ме освободят, така ли?“
„Ако си все още жив, да. Може би дори, ако вече не си.“
„В такъв случай, нямам избор.“
„Ще трябва да избереш.“
„Кога?“
„Някъде по пътя. Не знам точно къде.“
„Защо просто не ми повториш всички инструкции, които си получила?“
„Не мога. Отговорите ми ще се появяват само в отговор на възникналия въпрос или ситуация.“
„А новите ти способности ще пречат ли на умението да се оправяш с враговете ми по моя заповед?“
„Не би трябвало.“
„Е, и това е нещо. Ами добре. Имаш ли някаква представа с какво трябва да се захвана най-напред?“
„Да. Трябва да тръгнеш към върха на най-високия хълм вляво.“
„Кой… Добре, мисля, че е ей онзи“ — прецених аз, след като погледът ми се спря на един огромен отчупен зъб от ослепително бял камък. Черното слънце се бе изкачило по-високо сред сивото небе. Зловещата тишина си беше все същата.
„Знаеш ли какво точно ще намерим, когато стигнем там, закъдето сме тръгнали?“ — опитах да кажа на Фракир.
„Не съм съвсем сигурна дали разполагам с подобна информация“ — долових нейния отговор, — „но дори да е така, едва ли ще мога да се добера до нея преди да се озовем на нужното място.“
„Дано да е така.“
„Надявам се.“
Пътят ставаше все по-стръмен. Нямах точна представа за времето, но ми се струваше, че се изкачваме вече близо час. Макар че не забелязах никакви следи и не мярнах нито едно живо същество, на няколко пъти все пак се натъкнах на дълги отсечки от най-обикновева пътека, водеща към искрящата белота на върха. Сигурно изминаха поне още няколко часа, докато вървях по нея, тъй като черното слънце премина през своята връхна точка и започна бавно да се спуска на запад. Установих, че е доста изнервяше да не можеш да изругаеш на глас.
„Откъде си толкова сигурна, че се изкачваме по правилната страна на склона, или пък че сме се запътили към определеното място?“ — попитах аз.
„Все още се движиш в правилната посока“ — отвърна Фракир.
„Но не знаеш колко още ми остава?“
„Не. Въпреки това ще знам, щом видя мястото.“
„Слънцето скоро ще се скрие зад планинския склон. Ще можеш ли да го видиш и след това?“
„Струва ми се, че тук небето всъщност изсветлява, след като слънцето залезе. Наистина тук е доста странно. Като в негатив. Все пак някои неща са винаги светли, а други винаги мрачни. Това ще е достатъчно, за да не се заблудя.“
„Имаш ли някаква представа какво точно ще трябва да направим?“
„Мисля, че става въпрос за един от онези проклети походи с цел себедоказване.“
„А какво ще търсим? Някакво видение или нещо съвсем материално?“
„Доколкото знам, в подобни случаи винаги трябва да се намери по нещо и от двете, макар да имам чувството, че този път става въпрос по-скоро за някакъв предмет. От друга страна, всичко, което откриеш на границата между хаоса и реда, е натоварено с някакъв алегоричен смисъл. Всеки обект носи в себе си нещо емблематично — нещо като понятията, заровени в подсъзнанието на хората.“
„С две думи, не си съвсем наясно.“
„Не напълно, но не забравяй, че моята нова стихия са догадките.“
Пресегнах се нагоре, хванах се здраво за една скална издатина и бавно се покатерих върху нея. Последва сравнително равен участък, след който изкачването продължи по старому.
Скоро слънцето се скри, но аз продължих различавам всичко наоколо все така добре. Просто светлите и тъмните петна си смениха местата.
Преодолях един пет-шест метров почти отвесен участък и спрях, за да огледам разкрилата се пред мен просторна скална площадка. В далечния й край забелязах отвор, който едва ли представляваше вход на пещера, тъй като ми се стори създаден по изкуствен начин. Беше издълбан е формата на правилна дъга, достатъчно висок, за да премине през него ездач.