„Точно така.“
„Събуди ме тогава, щом всичко свърши“ — казах и затворих очи.
Последвалото затягане около китката ми беше почти болезнено.
„Хей! Не можеш да постъпиш така!“ — каза Фракир. — „Нали идеята е да стоиш буден през цялата нощ и да пазиш.“
„Ама че тъпа идея!“ — възкликнах. — „Отказвам да участвам в такава идиотска игра. Ако някой поиска нещо от тия джунджурийки, ще му го отстъпя на добра цена.“
„Заспивай тогава, щом искаш. Какво ще стане обаче, ако някой дойде и прецени, че ще е най-добре първо да те отстрани от пътя си?“
„Първо на първо, не вярвам, че някой ще хукне да се трепе за тези средновековни боклуци, освен ако не е пощурял на тази тема. И второ, твоята работа е да ме предупреждаваш за опасностите.“
„Тъй вярно, старши. Но това място е доста странно. Ами ако дори моята чувствителност си има своите граници?“
„Взе да се престараваш с догадките“ — отбелязах аз. — „Предполагам, че в такъв случай ще ти се наложи да импровизираш.“
Задрямах. Сънувах, че се намирам в някакъв магически кръг и разни неща се опитват да ме докопат. Но щом се докоснеха до кръга, те се превръщаха във фигурки от клечки и анимационни герои. После бързо избледняваха. Само образът на Коруин Амбърски не губеше от плътността си. Усмихваше се и клатеше леко глава.
— Рано или късно ще ти се наложи да излезеш от кръга — каза той.
— По-скоро късно — отвърнах аз.
— А проблемите ти ще си останат там, където са и сега.
Кимнах.
— Но затова пък ще съм си починал — отговорих.
— Тогава си струва. Успех.
— Благодаря.
Сънят се разпадна на хаотични образи. Май си спомням, че малко след това се озовах вън от кръга, опитвайки се да измисля начин да се върна отново вътре…
Събудих се, без да съм сигурен каква точно е причината за това. Знаех само, че едва ли е бил някакъв шум. Просто изведнъж се озовах на крака, готов да отвърна на всяка атака, и първото нещо, което видях, беше някакъв опърпан гном, сграбчил гърлото си с две ръце. Сгърченото му в непривична поза тяло лежеше неподвижно до купчината оръжия.
— Какво става тук? — се опитах да попитам.
Прекосих помещението и коленичих до дребничкия, но широкоплещест тип. Опитах се да напипам сънната му артерия, но пулс липсваше. В същия миг обаче усетих леко трепване около китката си. Фракир се появи на пода и се плъзна към ръката ми.
„Ти ли оправи този тип?“ — попитах.
Усетих ново леко трепване.
„Самоубийците обикновено не свършват по този начин“ — отговори тя.
„Защо не ме събуди?“
„Защото се нуждаеше от почивка, а аз можех да се справя и сама. Все пак връзката ни е по-силна, отколкото предполагах. Извинявай, че те събудих.“
Протегнах се.
„Колко време спах?“
„Няколко часа, струва ми се.“
„Малко съжалявам за това“ — казах. — „Тази купчина вехтории не струва колкото нечий живот.“
„Сега вече струва поне толкова“ — отговори Фракир.
„Така е. Ти поне получи ли някаква допълнителна информация?“
„Нещата са малко по-ясни, но не дотолкова, че да предприемем някаква следваща стъпка. Трябва да изчакаме до сутринта.“
„А твоята информация включва ли нещо по въпроса с прехраната?“
„Да. Зад олтара трябва да има съд с вода и къшей хляб. Но те са чак за сутринта. Дотогава ще трябва да постиш.“
„Само при условие, че вземам цялата история на сериозно“ — казах аз и тръгнах към олтара.
Направих само две крачки и светът започна да се разпада. Подът на параклиса се разтресе, а аз чух първите звуци, откак се бях озовал на това място — плътен рев и стържещи звуци се разнесоха дълбоко изпод краката ми. Залп от цветове проблесна сред черно-белия декор и едва не ме ослепи. После цветовете изчезнаха и стаята се раздвои. Белотата в очертанията на сводестия вход стана още по-ярка отпреди. Наложи ми се да предпазя очите си с ръка. Обърнах се и видях, че трите врати на отсрещната страна са изпълнени от плътен мрак.
„Какво… става?“ — попитах.
„Нещо ужасно“ — отвърна ми Фракир, — „нещо отвъд моите възприятия.“
Сграбчих дръжката на меча си и прехвърлих набързо заклинанията, с които все още разполагах. Но още преди да успея дори да помисля за следващия си ход, над мен се спусна смазващото усещане за нечие присъствие. Неговата мощ ме разтърси до такава степен, че ми се стори абсолютно безсмислено да вадя оръжието си или да използвам някое заклинание.
При други обстоятелства щях мигом да призова Логрус, но сега дори тази моя способност бе блокирана. Опитах да се прокашлям, но от това също не излезе нищо. После в сърцевината на ослепяващата светлина се зароди някакво движение…
Пред мен доби форма образът на Еднорога, сътворен като тигъра на Блейк от жива жар. Гледката беше толкова болезнено ярка, че отвърнах поглед.