Обърнах се към дълбокия, студен мрак, но и там не намерих покой за очите си. Нещо се раздвижи в тъмната бездна и оттам се разнесе стържещ, метален звук. Последва оглушително просъскване. Подът се разтърси отново. Раздвижиха се няколко криволичещи линии и още преди бляскавите контури на Еднорога да се очертаят окончателно на фона на ослепителната светлина, идваща от входа, на пода на параклиса се появи огромната глава на едноока змия. Застанах така, че да мога да следя и двете митични създания с периферното си зрение. Просто не можех да погледна директно което и да е от тях, но усетих, че техните погледи са се спрели върху мен. Еднорога на Реда и Змията на Хаоса. Усещането определено не беше от приятните и аз отстъпих с гръб към олтара.
Двете създания също се придвижиха малко по-навътре в параклиса. Главата на Еднорога бе сведена, върхът на рога сочеше право към гърдите ми. Раздвоеният език на Змията се стрелна към мен.
— Ъъ… ако някой от вас иска нещо от тези оръжия — прошепнах с пресъхнало гърло, — аз лично нямам нищо про…
Змията изсъска, а Еднорога тропна с копито и подът под него се разцепи — черна мълния, която спря точно до краката ми.
— От друга страна — продължих шепнешком, — не исках да ви обидя с предложението си, Ваши Светлости…
„Не трябваше да казваш и това“ — намеси се едва доловимо Фракир.
„Какво да кажа тогава“ — попитах аз, опитвайки се наподобя мисловен шепот.
„Не зна… Ох!“
Еднорога се изправи на задните си крака, а Змията се извиси до ниския таван на параклиса. Паднах на колене и отвърнах очи от тях. Погледите им бяха започнали да ми причиняват физическа болка. Цялото ми тяло трепереше, всяко мускулче ме болеше.
„Предлага ти се“ — изрецитира Фракир — „да играеш играта по установените правила.“
Сякаш разтопен метал се разля по гръбначния ми стълб. Все пак намерих сили да вдигна глава и да погледна първо към Змията, а после и към Еднорога. Очите ми сълзяха, сякаш се бях взрял право в слънцето.
— Можете да ме принудите да играя — казах, — но не да избера. Аз съм господар на собствената си воля. Ще пазя това снаряжение през цялата нощ, щом такива са правилата, но на сутринта ще си тръгна без да взема нито едно от тези оръжия, защото така съм решил.
„Без тях може да умреш“ — каза Фракир, сякаш превеждаше нечии думи.
Свих рамене.
— Щом имам правото на избор, предпочитам да не дам предимство на никого.
Един повей — едновременно горещ и леден — облъхна тялото ми, подобно на космическа въздишка.
„Ти ще избереш“ — обади се отново Фракир, — „независимо дали ще го сториш съзнателно или несъзнателно. Всеки прави своя избор. От теб просто се искаше да придадеш на избора си веществена форма.“
— Но защо избрахте точно мен? — попитах.
Отново усетих същия повей.
„Заради двойствения ти произход и огромната сила, която притежаваш.“
— Никога не съм искал да враждувам с вас.
„Това не е достатъчно.“
— Тогава ме унищожете още сега.
„Играта вече е започнала.“
— Тогава нека я изиграем — отвърнах аз.
„Не ни се нрави твоето отношение.“
— На мен вашето също.
Тътенът, който последва, ме повали в безсъзнание. Позволих си да бъда напълно откровен, тъй като се съмнявах, че и най-малката лъжа би могла да убегне на участниците в тази игра.
Събудих се проснат върху купчина от брони, ризници, ръкавици, шлемове и други полезни неща от сорта, до едно обсипани с хитроумни шипове и остри ръбове, повечето от които усещах доста неприятно по цялото си тяло. Болката прииждаше на порции, тъй като няколко от най-значимите части от анатомията ми бяха изтръпнали и тепърва си възвръщаха чувствителността.
„Здрасти, Мерлин.“
„Фракир. Дълго ли бях в безсъзнание?“
„Откъде да знам? И аз се свестих току-що.“
„Не предполагах, че една корда също може да загуби съзнание.“
„Аз също. За пръв път ми се случва.“
„Тогава ще формулирам въпроса си наново. Имаш ли някаква представа колко време сме били в безсъзнание?“
„Доста, струва ми се. Хайде да погледнем какво е положението навън, а аз ще се опитам да преценя по-точно.“
Изправих се, но краката ми омекнаха и отново се проснах на пода. Огледах купчината, установих, че нищо не липсва, и пропълзях до входа. Подът наистина бе пропукан, а мъртвият гном си лежеше все така в дъното на параклиса.
Погледнах навън и видях ярко небе с черни точици по него.
„Е?“ — попитах след известно време.
„Ако преценката ми е правилна, скоро ще се съмне.“
„Най-светлият час преди утрото, а?“