„Изиграли са ни“ — заявих аз. — „Сега вече разбирам защо гномът се хилеше. Сложил е кинжала в ботуша ми, докато сме били в безсъзнание.“
„Но въпреки това ти имаше избор. Можеше да тръгнеш и по мрачния коридор.“
„Така е.“
„Защо тогава избра именно този?“
„Видимостта беше по-добра.“
ГЛАВА 5
След десетина крачки изчезна дори илюзията за стени. Таванът също никакъв го нямаше. Погледнах назад, но не можах да открия следи от коридора или от неговия вход. Слава Богу, поне подът си беше още на мястото. Вървях по перленосива пътечка сред някакво сумрачна равнина, макар че според Фракир се движехме „между“, а не „през“ Сенките. Някой неохотно ми бе отпуснал светлина, колкото да не загубя пътя.
Напредвах сред зловещата тишина и се чудех край колко ли Сенки сме минали вече. Беше ми любопитно дали пътят не е прекалено дълъг, предвид настоящите обстоятелства. Може би.
Но още преди да се впусна в сложни и безсмислени изчисления, вдясно от мен, на ръба на полезрението ми се появи висока абаносовочерна колона. Отначало ми се стори, че се движи, но скоро установих, че греша. Вероятно собственото ми движение ме бе заблудило. Огледах я внимателно, преди да я отмина — беше солидна и гладка на вид. Нямаше как да преценя каква е реалната й височина.
Продължих и след известно време забелязах втора колона. Този път вляво. Хвърлих й само един бегъл поглед. След малко от двете страни на пътя се появиха още колони. В мрака зад тях не се виждаше нито една звезда — небесният покров бе изтъкан от монотонна чернота. Скоро се появиха цели групи колони, образуващи странни фигури.
Спрях и се пресегнах към една от колоните, понеже ми се стори, че е само на една ръка разстояние. Оказа се, че греша. Пристъпих към нея.
Последва кратко, но силно стягане около китката ми.
„На твое място не бих го направила“ — отбеляза Фракир.
„Защо?“ — поинтересувах се аз.
„В момента можеш лесно да се изгубиш, а това би могло да ти навлече сериозни неприятности.“
„Може и да си права.“
Затичах се. В каквото и да се бях замесил, предпочитах да приключа с него възможно най-бързо, за да се захвана с други по-належащи дела. Като например да открия Корал, да измъкна Люк, да измисля как да постъпя с Джърт и Джасра, да потърся отново баща си…
Появяваха се все нови и нови групи колони, на различни разстояния от пътя. Сред някои от тях забелязах някакви по-различни фигури. Някои бяха тумбести и асиметрични, други — високи и заострени. Имаше и такива, които се подпираха на останалите или ги свързваха, подобно на мостове. Някои пък лежаха разчупени на земята. Промяната в монотонния пейзаж ми подейства що-годе добре. В известен смисъл това беше доказателство, че играта все още продължава.
Околността вече не беше плоска, макар да бе запазила стилизирано геометричния си изглед — навсякъде имаше стъпаловидни струпвания и какви ли не ръбести образувания, които се появяваха най-неочаквано. Само моята пътека си оставаше непроменена. Продължавах да тичам сред стотиците полуразрушени подобия на Стоунхендж.
Ускорих темпото и скоро край мен се появиха галерии, амфитеатри и подобни на каменни гори групи мегалити. На няколко пъти ми се стори, че нещо се движи сред тях, но при тази оскъдна светлина това спокойно можеше да е и зрителна измама.
„Долавяш ли нечие присъствие?“ — попитах Фракир.
„Не“ — отвърна ми тя.
„Стори ми се, че видях нещо да се движи.“
„Може наистина да си го видял. Във въображението си.“
„Само след ден общуване вече си започнала да схващаш идеята на сарказма.“
„Не ми се ще да го казвам, шефе, но всичко това се дължи на теб. Няма кой друг да ме научи на добри обноски и прочие.“
„Точка за теб“ — казах. — „Да те предупредя ли, ако усетя някаква опасност?“
„Едно на едно, шефе. Знаеш ли, тази размяна на остроумия ми хареса.“
След няколко минути отново забавих темпото. Далеч пред нас, вдясно от пътеката, блещукаше нещо. Цветът на пулсиращата светлинка се променяше от червено в синьо при всяко следващо трепване. Изглеждаше странно, но не чак толкова, че да ме разтревожи.
„Да“ — обади се Фракир, — „не е зле да имаш едно на ум. Само не ме питай какво би трябвало да очакваш. Долавям само някакъв най-общ намек за заплаха.“
„Може би ще успея просто да се промъкна край него, каквото и да е то.“
„За целта ще ти се наложи да се отклониш от пътеката. И тъй като тя води право към кръга камъни, откъдето идва светлината, бих те посъветвала да не го правиш.“
„Никой не ми е казвал да не се отклонявам от пътеката. На теб случайно да са ти казвали нещо подобно?“