„Знам само, че трябва да следваш пътеката. Нямам представа какво би станало, ако се отклониш.“
„Хм.“
Пътят кривна вдясно и се насочи право към огромен кръг масивни камъни. Продължих почти ходом, но гледката остана непроменена. Когато се приближих, огледах мястото по-внимателно и установих, че пътеката влиза в кръга и свършва там.
„Прав си“ — съгласи се Фракир, — „изглежда досущ като бърлога на дракон.“
„Но все пак ще трябва да влезем вътре, така ли?“
„Да.“
„Дай да го направим тогава.“
Спрях да тичам и тръгнах с отмерена крачка към източника на светлината.
Вътре в кръга светлината ставаше някак по-разлнчна. Всичко беше по-ярко, макар и все така в познатата черно-бяла гама. Въздухът бе изпълнен с игриви искрици. За пръв път от параклиса насам видях нещо, което наистина изглеждаше живо — подът бе покрит със сребристо подобие на трева, по чиито листенца се бе събрала роса.
Спрях. Фракир трепна по доста странен начин — по-скоро като израз на удивление, а не като намек за някаква опасност. Вдясно от мен имаше олтар, но не като онзи, който прескочих в параклиса. Този тук представляваше груба каменна плоча, поставена върху няколко заоблени камъка. По него нямаше нито свещи, нито извезани платна или пък други култови предмети, които да правят компания на прикованата за китките и глезените дама. Тутакси си спомних за една доста неприятна ситуация, при която аз самият бях изпаднал в подобно положение. Може би именно заради това дамата спечели моето благоразположение, за разлика от странния индивид, застанал зад олтара с вдигната лява ръка, в която проблясваше кинжал. Дясната половина от фигурата беше наситено черна, а лявата — ослепително бяла. Без много да му мисля, хукнах към него. Моето заклинание „Концерт за месомелачка и микровълнова печка“ би го накълцало и изпържило за части от секундата, но за съжаление нямаше как да се възползвам от магическите си специалитети, без да изрека гласно ключовите думи.
Докато тичах към него ми стори, че усещам погледа му, въпреки че едната му половина беше твърде мрачна, а другата — прекалено светла, за да различа чертите му. Изведнъж кинжалът се спусна със светкавична скорост и острието му потъна до дръжката в гърдите на жената. Тя изкрещя и от раната бликна кръв — шокиращо червена на фона на този черно-бял свят. Кръвта изпръска ръката на зловещия жрец, а аз осъзнах, че все пак съм можел да използвам някое от заклинанията си и да спася жертвата.
Олтарът се срина пред очите ми и цялата картина се превърна в сив водовъртеж. Кръвта се примеси с всичко останало, оставяйки алени ивици, които постепенно избледняха до розово, после до сребристо и накрая се изгубиха в общата маса. В мига, в който се озовах там, по земята проблясваше само странната трева. Нямаше и следа от олтара, жреца и жертвоприношението.
Поех рязко въздух и се втренчих в нищото.
— Сънуваме ли? — изрекох гласно.
„Не мисля, че съм способна да сънувам“ — отвърна Фракир.
— Тогава ми кажи какво видя.
„Видях някакъв тип да наръгва жена, прикована към каменния олтар. После всичко изчезна. Мъжът беше в черно и бяло, кръвта беше червена, а жената беше Дийрдри…“
— Какво? Господи, права си! Приличаше ми точно на неин негатив. Но Дийрдри е мъртва…
„Трябва да ти припомня, че аз виждам онова, което ти си мислиш, че си видял. Не бих могла да преценя до каква степен е замесено собственото ти въображение. Все пак моите сетива ми казват, че това не бяха реални хора, а само създания, подобни на онези две, които те посетиха в пещерата.“
В съзнанието ми просветна смразяваща мисъл. Обясненията на Фракир за виденията на Дуоркин и Оберон ме бяха навели на мисълта за триизмерна компютърна графика. Освен това способността на Дяволския Чекрък да сканира Сенките се базираше на заложените в неговия дизайн дигитализирани отрязъци от структурата на Лабиринта. Чък ми бе споменал наскоро, че се чуди дали всъщност не е Господ. Тогава не останах с впечатлението, че се шегува.
Дали пък моето собствено творение не си играеше някакви игрички с мен? Беше ли възможно именно Чък да ме е натирил на тази забутана Сянка, за да ме включи в своя засукан замисъл? Ако успееше да победи своя създател, към когото той като че ли хранеше известно страхопочитание, това вероятно би го издигнало едно стъпало по-високо в собствената му теогония. Може би. Ако човек започне да се препъва в компютърни симулации, сигурно би трябвало да се замисли дали не го очаква някой деус екс макина.
Това предположение ме накара да се замисля докъде всъщност стигат възможностите на Чък. Макар че неговата сила бе сходна с тази на Лабиринта и Лотрус, той определено не можеше да се мери с тях. Нещо не ми се вярваше да е успял да изолира света около мен от останалата част от Вселената.