От друга страна, Чък можеше да постигне същия ефект просто като блокира моите магически умения. Сигурно би могъл спокойно да изиграе срещата ми с Логрус достатъчно убедително. Но това означаваше, че именно той е дарил на Фракир нейните нови способности, нещо, на което не ми се вярваше да е способен. Ами Еднорога и Змията?
— Фракир, убедена ли си, че именно на Логрус дължиш необичайните си придобивки?
„Да.“
— И какво те кара да мислиш така?
„Усещането беше същото като при първата ни среща.“
— Разбирам. Въпрос номер две. Възможно ли е Еднорога и Змията, които видяхме в параклиса, да са били просто видения като Дуоркин и Оберон?
„Не. Щях веднага да го разбера. Те въобще не бяха като тях. Бяха ужасяващо могъщи и много истински.“
— Добре — казах. — Бях се разтревожил, че Дяволския Чекрък може да е замесен във всичко това.
„Виждам тази мисъл в съзнанието ти. Но не разбирам защо истинността на Еднорога и Змията да опровергава предположението ти. Може би те просто са използвали твоето творение, за да ти кажат да престанеш да правиш глупости и да се захванеш с играта според техните правила.“
— Не бях се сетил за това.
„А може би Чък е способен да те открие и да проникне на места, недостъпни за Лабиринта и Логрус.“
— Звучи ми логично. За съжаление това ме връща отново на изходната точка.
„Не, не е така. Защото това място не е дело на Дяволския Чекрък. То е съществувало винаги. Научих това от Логрус.“
— Сигурно би трябвало да изпитам някакво дребно облекчение при тази мисъл, но…
Не успях да завърша изречението си, тъй като най-неочаквано забелязах някакво раздвижване. Беше край един друг олтар, който може би не бях забелязал преди това. Зад него бе застанала жена с бяла коса и черна кожа, а върху плочата му бе прикован мъж в бяло и черно. Новата двойка изглеждаше абсолютно идентична с първата, само дето сега ролите бяха разменени.
— Не! — изкрещях. — Престанете!
Но още преди да хукна натам, острието на жертвания кинжал вече бе политнало към гърдите на мъжа. Ритуалът се повтори, олтарът рухна и всичко изчезна по познатия начин. Когато стигнах, не заварих нищо, което да говори, че на това място се е случило нещо необичайно.
— Какво ще кажеш? — попитах Фракир.
„Същите сили като предишния път, само че някак обърнати.“
— Но защо? Какво става тук?
„Среща на силите. Лабиринта и Логрус се опитват да си пробият път насам и да достигнат до това място поне за малко. Жертвоприношенията, които видяхме, би трябвало да им помогнат да отворят нужните проходи.“
— Защо им е да идват тук?
Заради неутралната територия. Напрежението, което съществува между тях от незапомнени времена, е започнало да се променя едва доловимо. От теб се очаква да промениш по някакъв начин баланса на силите в нечия полза.
— Изобщо нямам представа как бих могъл да го направя.
„Когато му дойде времето, ще разбереш как.“
Върнах се на пътеката и тръгнах по нея.
— Случайно ли се озовахме тук точно преди да започнат жертвоприношенията? — попитах аз. — Или те се състояха именно защото ние се появихме в кръга?
„Жертвоприношенията трябваше да бъдат направени в твое присъствие. Ти си пресечната точка.“
— Мислиш ли тогава, че мога да очаквам…
Иззад един голям камък вляво от мен се появи мъж и се изсмя тихо. Ръката ми тутакси се озова върху дръжката на меча, но мъжът беше невъоръжен и освен това се движеше бавно.
— Говориш си сам. Не отиваш на добре — отбеляза той,
Беше като фреска в черно, бяло и сиво. Приближи се и забелязах, че сивият оттенък по фигурата му е само игра на светлината, което означаваше, че странният непознат можеше съвсем спокойно да е жрецът от първото жертвоприношение, но не можех да преценя дали е така. Който или каквото и да беше той, не изгарях от желание да се запозная с него отблизо.
Затова просто свих рамене.
— Ще се почувствам доста по-добре, щом открия табелката с надпис „Изход“ — казах аз и го подминах.
Той сложи ръка на рамото ми, завъртя ме към себе си с невероятна лекота, изсмя се отново и каза с нисък, добре овладян глас:
— Трябва да внимаваш с желанията на това място. Тук те понякога се сбъдват. И ако случайно решиш, че надписите „Изход“ и „Край“, да речем, означават едно и също, тогава… Пуф! И от теб може и да не остане нищо! „Пуф“ — и се превръщаш в бяло облаче. Такива ми ти работи. Едно малко недоглеждане и можеш да се озовеш в ада вместо в рая.
— Вече съм бил там — отвърнах аз — и познавам добре пътя.