— Я виж ти! Твоето желание наистина се изпълни! — отбеляза той и в лявото му око проблесна отразена мълния. Въпреки че се въртеше и правеше какви ли не физиономии, така и не можех да видя другото му око.
— Ето там — довърши непознатият и посочи с пръст.
Погледнах и видях, че върху напречната плоча на един каменен долмен свети надпис „Изход“, досущ като онези, които могат да се видят в хавата или театрите.
— Прав си — казах.
— Ще минеш ли през него?
— А ти?
— Не виждам смисъл — отговори ми той. — Вече знам какво ще намеря от другата страна.
— Какво?
— Онова, което е от другата страна.
— Много остроумно.
— Ако някой поиска нещо и след това обърне гръб на изпълненото желание, това може да накара Силите сериозно да се вкиснат.
— Информацията ти от първа ръка ли е?
Разнесе се стържещ звук, придружен от няколко прещраквания. Изминаха няколко секунди преди да разбера, че той скърца със зъби. Подминах го отново и се отправих към светещия надпис. Щеше ми се да го огледам по-отблизо.
Да, беше долмен. Два изправени камъка, върху които бе поставена загладена плоча. Вратата, която образуваха, беше достатъчно висока, за да премина през нея, без да се навеждам. Все пак правоъгълникът, който тя очертаваше, ми се стори доста мъгляв…
„Ще преминеш ли, шефе?“
— Защо не? Това е един от малкото случаи в моя живот, в които съм се чувствал незаменим.
„Не бъди прекалено самонадеян…“ — започна Фракир, но аз вече бях тръгнал.
Направих три бързи крачки и вече можех да различа кръга от побити камъни и блестящата трева, които се виждаха от другата страна на вратата. Но това не беше всичко. Право срещу мен бе застанал мъж в черно и бяло. До него имаше друг долмен, в чиито очертания различих някаква неясна фигура. Спрях, отстъпих и се обърнах. Зад гърба си открих още един черно-бял мъж и още един долмен със същата наглед мъглява фигура. Вдигнах високо дясната си ръка. Фигурата последва мигновено примера ми. Обърнах се отново натам, накъдето се бях запътил първоначално. Първата фигура също бе вдигнала дясната си ръка. Пристъпих напред.
— Светът е малък — отбелязах.
Мъжът се изсмя.
— Не бива да забравяш, че всеки изход е и вход — каза той.
— Нещо в теб ми напомня за героите на Сартър.
— Не си много мил, но от философска гледна точка си на прав път. Винаги съм смятал, че адът, това са другите. Все пак не съм заслужил с нищо твоето неуважение, нали така?
— Не те ли видях тук някъде да принасяш в жертва една жена?
— Дори да съм бил аз, теб това какво те засяга? Нали не си сред потърпевшите.
— Става въпрос за една от моите малки странности — уважението, което изпитвам към живота.
— Възмущението е доста евтина поза. Дори Алберт Швайцер, при цялото си благоговение пред чудото на живота, не е успял да заобича тенията, мухата цеце или раковата клетка.
— Мисля, че разбра какво исках да кажа. Сега ми отговори, ти ли уби онази жена върху каменния олтар преди броени минути?
— Покажи ми този олтар.
— Не мога. Той изчезна.
— Покажи ми жената тогава.
— Тя също изчезна.
— На какво е построено тогава обвинението ти?
— Това не е съд, дявол да го вземе! Ако искаш да говорим, отговори на въпроса ми. Ако ли не, ще е по-добре да спрем да си досаждаме взаимно.
— Аз ти отговорих.
Вдигнах рамене.
— Както искаш. Не те познавам и така си ми е добре. Приятен ден.
Отстъпих встрани и тръгнах отново по пътеката.
— Дийрдри. Името й беше Дийрдри и аз наистина я убих — каза той.
После премина през долмена, както бях опитал аз да направя, но за разлика от мен, изчезна. Обърнах се веднага, но наоколо нямаше никой. Завъртях се кръгом и последвах примера му. Появих се от другата страна и успях да зърна собствената си фигура да се скрива във входа на отсрещния долмен. От непознатия нямаше и следа.
— Какво ще кажеш по въпроса? — попитах Фракир, докато се връщах на пътеката.
„Може би някакъв местен дух? Гадният дух на едно гадно място?“ — подхвърли тя. — „Не знам, но си мисля, че и той беше едно от онези видения със странна структура. Тук те са доста силни.“
Стъпих на пътеката и продължих по нея в предишната посока.
— Начинът ти на говорене доста се е изменил от мига на второто ти прераждане досега.
„Мислите ти са добър наръчник за обучение.“
— Благодаря. Ако този тип се появи още веднъж и го усетиш преди мен, веднага ми дай знак.
„Дадено. Всъщност това място като цяло ми създава усещането за едно от тези видения. Всеки камък тук носи в себе си част от структурата на Лабиринта.“
— Кога го забеляза?