„Когато за пръв път се опитахме да преминем през изхода. Тогава сканирах мястото, за да открия някакви евентуални опасности.“
Вече се бяхме приближили към периферията на каменния кръг. Плеснах леко един от камъните. Стори ми се съвсем като истински.
„Той е тук!“ — неочаквано ме предупреди Фракир.
— Хей! — чух да казва някой и погледнах нагоре.
Черно-белият мъж се бе настанял на върха на близкия камък. Между пръстите му димеше тънка цигара. Намигна ми с лявото си око и ме заоглежда внимателно. Дясната половина на тялото му приличаше на набраздено от лек вятър мрачно езеро. Устните на непознатия оформиха едно перфектно кръгче от сребрист дим и то полетя плавно във въздуха.
— Че ти си бил жив — отбеляза той. — Освен това носиш едновременно белега на Лабиринта и белега на Логрус. Във вените ти тече кръвта на Амбър. Какво е потеклото ти, Мерлин?
Сенките по мрачната страна на лицето му се разделиха за миг и видях, че другото му око е закрито от превръзка.
— Аз съм син на Коруин — казах. — А ти — в известен смисъл — си предателят Бранд.
— Да, това е името ми — съгласи се той. — Но никога не съм предавал онова, в което вярвах.
— Тоест собствените си амбиции. Твоят дом, твоето семейство и силите на Реда никога не са означавали нещо за теб, нали?
Той прихна.
— Няма да споря с едно самонадеяно пале.
— Аз нямам никакво намерение да споря. За мен от значение е само твоят син Риналдо. Той е може би най-добрият ми приятел.
Обърнах се и продължих. Усетих за втори път ръката му върху рамото си.
— Чакай! — каза той. — Какви ги дрънкаш? Та Риналдо е още хлапе.
— Грешиш — отвърнах аз. — Той е приблизително на моята възраст.
Бранд ме пусна и аз се отдръпнах. Той хвърли цигарата си и тя остана да дими върху тревата. В „сенчестата“ му ръка се появи винен бокал. Той разтърка леко едната си вежда и промърмори:
— Толкова много време ли е изминало в обичайния свят?
Изведнъж ми хрумна нещо. Измъкнах колодата си, намерих Картата на Люк и му я подадох.
— Това е Риналдо — казах.
Бранд се протегна към нея и аз неизвестно защо му позволих да я вземе. Той дълго се взира в нея.
— Тук Картите са безполезни — отбелязах аз след известно време.
— Така е. Как… е Риналдо?
— Знаеше ли, че той уби Кейн, за да отмъсти за теб?
— Не, не знаех. Но очаквах от него да направи поне това.
— Ти не си точно Бранд, нали?
Той отметна глава и се изсмя.
— Аз съм самият Бранд, но не онзи Бранд, когото другите познаваха. Дотук с безплатната информация.
— А какво ще ми струва да разбера какво всъщност представляваш? — попитах, докато прибирах Картите си в кутията.
Той вдигна бокала и го хвана с двете си ръце като просяшка паничка.
— Малко от кръвта ти.
— Да не си станал вампир?
— Не, аз съм дух на Лабиринта — отвърна той. — Пожертвай няколко капчици кръв и ще ти обясня по-подробно.
— Добре — казах. — Дано историята ти да си струва.
Протегнах ръката си над бокала и боднах леко китката си с кинжала.
Разляха се пламъци като от счупен светилник. Във вените ми, разбира се, не тече огън, но кръвта на Хаос се възпламенява доста лесно на някои места и явно тук бе едно от тях.
Кръвта ми се плисна — част от нея в бокала, друга извън него — и попадна върху ръката на Бранд. Той изкрещя и започна да се гърчи. Отстъпих крачка назад и в този миг черно-бялата фигура бе погълната от онзи особен водовъртеж, който бе последвал след двете жертвоприношения. Обхванатият от пламъци вихър се извиси с рев във въздуха и изчезна. Стоях гледах стреснат, притиснал димящата си китка.
„Доста колоритно се изпари“ — отбеляза Фракир.
— Семеен специалитет — казах аз. — И като спомена за изпаряване…
Преминах край камъка и излязох от очертанията на кръга. Мракът около мен отново се сгъсти. Затова пък сега пътеката се открояваше още по-ясно. Пуснах китката си и установих, че е престанала да дими.
Затичах се, тъй като нямах търпение да се махна от това място. След известно време се обърнах — кръгът от побити камъни вече не се виждаше. Забелязах само един блед вихър, който се издигаше бавно все по-нагоре и по-нагоре, докато накрая изчезна.
Продължих тичешком и пътеката започна постепенно да се спуска надолу. Много скоро вече тичах с лекота по нещо, което ми напомняше за не особено стръмен склон. Пътеката се проточваше като ярка леята и избледняваше някъде далеч напред. Учудих се, когато след известно време забелязах, че някъде по-долу моят маршрут се пресича с друга мъждукаща, съвсем къса линия.
— Някакви специални инструкции за кръстопътищата?
„Засега не“ — отвърна Фракир. — „Не е изключено да се наложи да прецениш сам накъде да тръгнеш. Но все още нямам представа от какво трябва да се ръководиш при преценката си.“