Пред мен се простираше просторно мъгливо плато, по което се забелязваха няколко по-ярки точки. Някои от тях проблясваха на пулсации, други светеха непрекъснато, но нито една не променяше позицията си. Не забелязах други линии освен моята пътека и тази, която я пресичаше. Не чувах защо друго освен собственото си дишане и шума от стъпките си. Отникъде не подухваше и най-лек ветрец, не долавях никакви аромати, а температурата беше приятно умерена. Отляво и отдясно се появиха нови тъмни структури, но аз не изгарях от желание да ги огледам по-отблизо. Исках само да приключа възможно по-бързо с тази лудост и да се захвана със собствените си проблеми.
От двете страни на пътеката започнаха да се мяркат за броени секунди полюшващи се петна размазана светлина. Отначало приличаха на прозрачни дрипави завеси, окачени около пътеката, и аз не им обръщах внимание. Но след известно време започнаха да стават все по-ярки и да придобиват форма все по-близка до правоъгълната. Целият процес удивително напомняше за настройка на телевизионен канал. Постепенно в светлите правоъгълници, които непрекъснато се умножаваха, се оформиха най-различни познати образи — столове, маси, паркирана коли, витрини. Накрая се появиха и бледи цветове.
Спрях до един от „екраните“ и се загледах. На него се виждаше червен шевролет модел 57-а. Тук-там по купето на паркираната в странно позната отсечка кола се виждаше натрупан сняг. Приближих се още и протегнах ръка към нея.
Ръката изчезна до лакътя сред леко замъгления образ. Пресегнах се още малко, за да докосна задния ляв стабилизатор. Последва едва доловимо усещане за допир и лека студенина. Протегнах и другата си ръка и грабнах малко сняг от задния капак. Дръпнах я обратно. Шепата ми беше пълна със сняг. Образът тутакси потъмня.
— Нарочно взех снега с ръката, на която си ти — казах на Фракир. — Какво видя там?
„Благодаря за жеста. Приличаше ми на червена кола със сняг по нея.“
— Образът е взет от съзнанието ми. Това е една картина на Поли Джексън, увеличена до реални размери.
„Значи нещата не отиват на добре, Мърл. На мен ми се стори истинска.“
— Някакви изводи?
„Тези видения стават все по-добри, чието и дело да са.“
— Мамка му — отбелязах, после се обърнах и продължих кроса си по пътеката.
„Може би някой — или нещо — иска да ти покаже, че може да те заблуди напълно.“
— В такъв случай ще трябва да призная, че е на прав път. Хей, Нещо — извиках. — Чу ли какво казах? Предавам се! Успя да ме объркаш напълно. Мога ли сега си вървя? Ако обаче целта ти е била друга, съжалявам, но губиш. Само дето така и не можах да се сетя каква ще да е тя.
Ослепителната светкавица, която последва, ме повали на земята и ме лиши от зрение за няколко минути. Лежах на пътеката сгърчен и треперещ, но гръм така и не последва. Когато погледът ми се проясни, а мускулите ми престанаха да потръпват, забелязах, че само на две-три крачки от мен се е появила една огромна, величествена фигура — Оберон.
Оказа се, че това не е дори видението от пещерата, а копие на статуята, поставена в долния край на главната улица на Амбър. Приликата беше наистина поразителна. След кратко вглеждане забелязах дори следите от птичите курешки по рамото на великия крал.
— Истинска ли е, или пак е някое от виденията? — произнесох гласно.
„Според мен е истинска“ — отговори Фракир.
Изправих се бавно.
— Да речем, че си права. Тогава какво означава това?
Протегнах ръка и докоснах статуята. Усещането беше по-скоро като при допир до картина, а не до бронзова статуя. В този миг перспективата се промени по доста странен начин и аз осъзнах, че вече докосвам не статуята на Оберон, а голяма картина. После границите на платното започнаха да се размиват и то избледня. Оказа се, че е било едно от светещите табла край пътя. Светлият му правоъгълник трепна и изчезна.
— Предавам се — повторих, този път сякаш го казвах на себе си. — Отговорите, които ме хрумват, са по-объркани и от въпросите.
„След като преминаваме между Сенките, не е ли възможно това да е намек, че всички тези неща реално съществуват някъде?“
— Може би. Но това го знаех и преди.
„И че всички неща са реални по различен начин, по различно време и на различни места?“
— Добре де, това, което казваш, би могло наистина да отговаря на посланието. Все пак се съмнявам, че това Нещо е решило да хвърля толкова труд, само за да ми цитира по този шантав начин няколко философски постановки, които може и да са съвсем нови за теб, но иначе са доста добре познати кажи-речи из цялата Вселена. Трябва да има някаква по-особена причина за всичко, което става наоколо, и тази причина продължава да ми убягва.