До момента всички сцени, които се бяха появили по таблата, представляваха различни предмети. После изведнъж по тях започнаха да се мяркат хора и разни други създания. Новите сцени бяха раздвижени — някои от тях съдържаха насилие, други любов, а трети можеха да минат дори за пасторални идилии.
„Да, те определено търпят развитие. Вероятно искат да те наведат на някаква мисъл.“
— Щом оттам изскочи някой и ме нападне, ще знам, че съм стигнал до нужното място.
„Кой знае? Нали в изкуството е така — свобода при подбора на изразни средства.“
Но таблата изчезнаха и аз бях оставен за пореден път да си тичам на спокойствие по фосфоресциращата пътека сред мрака. Все по-надолу и по-надолу по склона, право към кръстопътя в далечината. Къде ли беше сега Червеният Котарак, точно когато ми трябваше неговата откачалска логика?
И докато продължавах да оглеждам приближаващия се кръстопът, той се измени пред очите ми. Сега в близкия му десен ъгъл имаше улична лампа. До нея се виждаше фигура с цигара в ръка.
— Фракир, това пък как се получи? — попитах.
„Много бързо, ето как.“
— Какво казват сетивата ти?
„Нечие внимание е насочено към теб. Засега без лоши намерения.“
Приближавайки се, намалих темпото. Пътеката се превърна в павирана улица с бордюри от двете страни. Тръгнах по десния тротоар. Докато вървях, отнякъде се спусна влажна мъгла и скри лампата от погледа ми. Закрачих още по-бавно. Скоро паветата блеснаха от влагата. Стъпките ми отекваха между сградите. Мъглата вече бе станала толкова гъста, че не можех да преценя как точно изглеждат изникналите в мрака постройки. Сега те представляваха просто неясни силуети. Откъм гърба ми задуха студен вятър и няколко дъждовни капки докоснаха лицето ми през неравни интервали. Спрях. Вдигнах яката на наметалото си. Някъде над мен се разнесе тихото бръмчене на самолетен мотор. Продължих и скоро бръмченето утихна. Тогава, неизвестно откъде, долетяха приглушените звуци на пиано. Някаква смътно позната мелодия. Загърнах се по-плътно в наметалото си. Мъглата започна да се разнася.
Още три крачки и мъглата вече я нямаше, а тя стоеше право пред мен, до уличната лампа. Беше с една глава по-ниска от мен и носеше плътен жакет и барета. Мастиленочерната й коса изглеждаше мека като коприна. Тя хвърли цигарата си и я изгаси бавно с върха на едната си обувка. Обувките й бяха черни, с високи тънки токчета. Докато гасеше цигарата, хвърлих един поглед на крака й. Беше съвършен. Тя извади от вътрешния си джоб сребърна табакера, изтегли от нея една цигара и я постави грациозно между устните си. После затвори табакерата, прибра я и без дори да ме погледне, попита:
— Имате ли огънче?
Нямах кибрит, но не можех да позволя на такава дреболия да ме провали.
— Разбира се — казах и протегнах ръка към нежните черти на лицето й, като я обърнах така, та да не види, че не държа нищо. Щом прошепнах тихо ключовата дума и малкото пламъче подскочи в мрака към върха на цигарата й, тя вдигна дясната си ръка и я постави върху моята, сякаш само за да запали по-лесно. После вдигна към мен очи — големи, сини като морските дълбини, с дълги ресници — и срещна погледа ми. От устните й се отрони въздишка и цигарата й падна на земята.
— Mon Dieu! — възкликна тя, хвърли се към мен, прегърна ме и се притисна към тялото ми. — Коруин! Ти все пак ме откри! Мина цяла вечност!
Аз също я притиснах, без да кажа и дума. Не исках да говоря. Не исках да огорча щастието й с онова банално и досадно нещо, което наричаме „истина“. Майната й на истината. Погалих косата й.
Мина доста време преди тя да се откъсне от мен и да ме погледне отново. Ето, казах си, още миг-два и сама ще разбере, че я е заблудила беглата прилика, че е видяла онова, което й се е искало да види. Затова побързах да я попитам:
— Какво прави момиче като теб на такова място?
Тя се засмя тихо.
— Намери ли пътя, който търсеше? — Миг след това очите й се присвиха. — Но ти не си…
Поклатих глава.
— Не намерих сили да ти го кажа веднага.
— Кой си ти? — попита тя и отстъпи половин крачка назад.
— Казвам се Мерлин и се опитвам да се справя с едно откачено изпитание, чийто смисъл все още не мога да разбера.
— Амбър — прошепна тя и кимна. Ръцете й бяха все още на раменете ми. — Но аз не те познавам. Струва ми се, че би трябвало, но…
Тя отново се притисна към мен и отпусна глава върху гърдите ми. Понечих да кажа нещо, да й обясня, но тя докосна устните ми с върха на пръстите си.