— Не сега, а може би по-добре никога — каза тя. — Не ми казвай. Моля те, не ми казвай повече нищо. Но ти сигурно знаеш поне дали си дух на Лабиринта.
— А какво точно представляват духовете на Лабиринта?
— Творение на Лабиринта. Той „записва“ всеки, който е минал по него. След това може да ни призове във всеки миг, тъй като докато сме преминавали по него, сме били едно цяло със Знака на Реда. Той има власт над нас. Би могъл да ни пренесе по своя воля където си иска, да ни натовари с някаква задача, да ни унищожи и след това да ни сътвори отново.
— А това често ли се случва?
— Не знам. Волята му ми е непозната. Не знам нищо за неговите намерения спрямо някой друг освен мен.
Тя замълча за малко, след това изведнъж възкликна:
— Ти не си дух! Убедена съм в това! — После стисна ръката ми и добави: — Но има и още нещо, с което се различаваш от другите амбърити…
— Сигурно е така — отвърнах. — Аз съм потомък само на Амбър, но и на Хаос.
Тя вдигна ръката ми, сякаш се канеше да я целуне. Но устните й се плъзнаха бавно към прясната рана върху китката ми. Кръвта на Амбър явно привличаше неудържимо духовете на Лабиринта.
Опитах се да дръпна ръката си, но се оказа, че нейната сила не отстъпва на моята.
— Понякога огънят на Хаос тече във вените ми — казах. — Може да ти навреди.
Тя вдигна бавно глава и се усмихна. По брадичката й се бе стекла струйка кръв. Погледнах към китката си и видях, че по нея също има кръв.
— Кръвта на Амбър има власт над Лабиринта — каза тя и събралата се около глезените й мъгла закипя. — Не! — изкрещя тя и тялото й се сгърчи.
Водовъртежът се издигна до коленете й, после до бедрата… Усетих как зъбите й се впиха в китката ми. Не се сещах за заклинание, което би могло да й подейства и затова просто сложих ръка на рамото й и погалих косата й. След няколко мига тя се разпадна в прегръдката ми и се превърна в кървав вихър.
— Тръгни надясно — успя да изстене преди да изчезне.
Цигарата й все още димеше на тротоара; до нея бяха капнали няколко едри капки от кръвта ми.
Обърнах се. Отминах. Някъде далеч все още се чуваше тихата мелодия на пианото.
ГЛАВА 6
На кръстовището тръгнах вдясно и всеки път щом капка от кръвта ми паднеше на земята, реалността на това място леко се размиваше. Все пак се възстановявам доста бързо и скоро раната ми се затвори. Болката също се стопи.
„Цялата съм оплескана с кръв, шефе.“
— Можеше да е огън — отбелязах аз.
„И от това опитах при каменния кръг.“
— Съжалявам. Имаш ли представа как вървят нещата?
„Няма нови инструкции, ако имаш това предвид. Но си мислех — тъй като вече се справям с тази операция, както благоволи да забележиш — че това място става все по-интересно. Тази история с духовете на Лабиринта например. Щам като Лабиринта не може да проникне тук, той би могъл да използва за това своите творения. Логично. Мислиш ли, че Логрус би могъл да направи нещо подобно?“
— Предполагам, че е възможно.
„Имам чувството, че тук, на границата между Сенките, между двата Знака се провежда нещо като дуел. Ами ако този свят е съществувал още преди да се появят Сенките? Дали двете сили не са се вкопчили в някакъв странен метафизичен двубой още от зората на Сътворението?“
— И какво от това?
„Ами Сенките могат да се окажат само средство, страничен ефект от единоборството между Силите.“
— Боя се, че мисълта ти ми се изплъзна, Фракир.
„Не се ли сещаш, че Амбър и Царството на Хаоса може да са били създадени, само за да се пръкват от тях свежи сили, които да бъдат хвърляни в двубоя?“
— Ами ако тази идея ти е била внушена от Логрус, докато траеше второто ти прераждане?
„Но защо?“
— Още един начин да ми се набие в главата мисълта, че този конфликт е по-важен от самите хора. Още един начин да ме накарат да избера страна.
„Не се чувствам манипулирана.“
— Както ти сама отбеляза, все още нямаш голям стаж в мисленето. Струва ми се, че тази идея е твърде абстрактна, за да успее да се зароди в съзнанието ти за толкова кратко време.
„Нима?“
— Ей богу, да. Повярвай ми.
„Искаш да кажеш, че всичко това е…“
— Поредният номер на Тяхна Милост.
„По-добре внимавай с подбора на изразите си.“
— Майната им и на едните, и на другите. Явно по някаква неясна причина съм им особено необходим за тая игра. Ще го преживеят.
Някъде над нас се разнесе гръм.
„Разбра ли какво имам предвид?“
— Блъф — изкоментирах аз.
„Чий?“
— На Лабиринта, струва ми се. В този сектор май се разпореждат неговите духове.
„А може и двамата да грешим. Все пак това са само предположения.“