— По-добре да бъда прекалено мнителен, отколкото да се оставя да ме водят за носа.
„Имаш ли някакъв план?“
— Засега просто се отпусни. Но щом ти кажа „убивай“, не се колебай да го сториш. Хайде да тръгваме.
И аз отново се затичах, за да оставя по-скоро зад гърба си мъглата и духовете с техния призрачен град.
Светъл път сред мрачен пейзаж, аз тичам и този път Сенките се опитват да променят мен, а не аз тях както обикновено. Някъде напред блясва светкавица. Гръм разтърсва небето. До мен за един кратък последен миг се появява още една съвсем реална улична картина, за да потъне след това отново в мрака.
После изведнъж се оказа, че се надбягвам със самия себе си. До мен се появи една неясна фигура, която тичаше по друг светъл път. Следях изненадан движенията й, които копираха точно моите, докато накрая осъзнах, че това всъщност се дължи на някакво странно отражение.
„Какво става, Мърл?“
— Не знам — казах аз. — Но определено не съм в настроение за символизъм, алегории и други отбрани метафорични прийоми. Ако сега се опитват да ми кажат, че животът представлява едно непрекъснато надбягване със собственото его, мога само да кажа, че подобни „мъдрости“ от моя гледна точка не струват и пет пари. Ти какво мислиш?
„Мисля, че пак забравяш за опасността да те тресне някоя мълния по главата.“
Нищо не ме тресна по главата, но пък и отражението не изчезна. Този последен номер вече се бе проточил по-дълго от който и да е от предишните. Тъкмо се канех да престана да му обръщам внимание, когато фигурата набра скорост и ме изпревари.
„Опаа!“
— Аха — съгласих се аз и ускорих темпото, за да вляза в крак с новото предизвикателство.
Скоро се изравнихме и след няколко секунди аз дръпнах напред. Отражението също хукна по-бързо и ме настигна. После, чисто импулсивно, поех дълбоко въздух, приведох се леко напред и отново се откъснах.
Моят двойник забеляза хода ми малко късно, но въпреки това се натегна и започна да скъсява дистанцията. Аз се напънах на свои ред и удържах преднината си. За какво все пак се надбягвахме, мътните да го вземат?
Погледнах напред. В далечината се виждаше участък, който пътят се разширяваше. Стори ми се, че там някъде е опъната финалната лента. Добре. Реших да не се давам.
Задържах преднината си непокътната още стотина метра преди сянката да започне отново да настъпва. Напрегнах сили и запазих скъсената дистанция още известно време. Тогава мрачното ми подобие ускори темпото си до такава степен, че започнах да се чудя дали ще издържа на такъв напор чак до финала. Но в бягането предварителните прогнози не помагат особено. Затова дадох всичко от себе си и хукнах с все сила към лентата.
Кучият му син обаче продължи да напредва, приближи се още, излезе пред мен, залитна леко. Вече се канех да се възползвам, когато нещото се съвзе мигновено и продължи със същото смазващо темпо. Аз пък нямах никакво намерение да се отказвам, освен ако сърцето ми междувременно не експлодира.
Продължихме напред, адски близо един до друг. Не можех да преценя дали са ми останали сили за финален спринт. Не знаех и дали съм само с едни гърди напред, или пък изоставам с точно толкова. Стъпките ни отекваха по двата паралелни блестящи коридора, право към светлата линия, когато огледалният ефект неочаквано изчезна. Стесняващите се пътеки се превърнаха отново в един общ широк път. Ръцете и краката на моя съперник вече се движеха по съвсем различен начин.
Приближавахме се все по-плътно един към друг, докато накрая се озовахме почти рамо до рамо на финалната права. Най-после можех да разгледам лицето на тайнствения бегач. Оказа се, че той не е мое копие. Вятърът развя дългата му коса и аз забелязах, че лявото му ухо липсва.
Успях да се мобилизирам и хукнах с все сили, за да прекося първи оставащите метри. Той направи същото. Бяхме наистина невероятно близо един до друг, когато разкъсахме лентата на финала. Все пак ми се стори, че моите гърди я докоснаха малко преди неговите, но определено не бях стопроцентово сигурен в това.
Прелетяхме над финалната линия, убихме инерцията си и рухнахме на земята. Веднага се претърколих през рамо, за да мога да го държа под око, но той просто остана да лежи запъхтян на метър-два от мен. Дясната ми ръка се плъзна бавно към дръжката на меча, кръвта пулсираше бясно в тъпанчетата ми.
— Не знаех, че можеш да спринтираш така, Джърт — отбелязах аз, след като успях що-годе да овладея дишането си.
Той се засмя задъхано.
— Още много неща не знаеш за мен, братко.
— Убеден съм в това.
Той обърса чело с опакото на ръката си и видях, че пръстът, който бе изгубил в пещерите на Колвир, си е отново на мястото. Това или беше Джърт от някой друг времеви поток, или…