— Как е Джулия? — попитах го аз. — Ще се оправи ли?
— Джулия? Коя е тя?
— Извинявай — казах. — Явно не си онзи Джърт, за който те взех.
— Това пък какво би трябвало да значи? — възкликна той учудено, подпря се на лакът и ме погледна със здравото си око.
— Истинският Джърт никога не би се замесил по някакъв начин с Лабиринта на Амбър…
— Но аз съм истинският Джърт!
— Освен това не ти липсват пръсти, а той изгуби един от пръстите си съвсем наскоро.
Той неочаквано отмести погледа си от мен.
— Ти сигурно си дух на Логрус — продължих аз. — Сигурно и Знакът на Хаоса владее този трик със „записите“ на преминалите по него.
— Това ли… се е случило? — попита той. — Не можех да си спомня съвсем точно защо съм тук… Знаех само, че трябва да те надбягам.
— Обзалагам се, че последните ти спомени са от преодоляването на Логрус.
Той отметна леко глава, след това кимна.
— Прав си. Какво означава всичко това?
— Точно като теб и аз не съм съвсем сигурен. Все пак в главата ми се въртят няколко догадки. Това място е нещо като извечна гранична бразда между Реда и Хаоса. Тук и Логрус и Лабиринта са почти безсилни. Но и двата Знака могат да проникнат тук чрез своите духове — творения, създадени по „записите“, които Те са ни направили, докато сме преминавали по тях…
— Искаш да кажеш, че аз представлявам само някакъв запис? — Джърт изглеждаше така, сякаш всеки миг ще заплаче от гняв. — Само преди няколко мига всичко изглеждаше толкова величествено. Току-що бях преодолял Логрус. Всички Сенки лежаха в краката ми.
Джърт разтри слепоочията си.
— Ти! — изръмжа след това. — Значи в известен смисъл съм се озовал тук заради теб — за да се състезавам с теб, за да ти натрия носа!
— Бих казал, че опитът ти наистина заслужава аплодисменти. Не знаех, че можеш да тичаш така.
— Започнах да тренирам, след като разбрах, че и ти правиш същото в колежа. Исках да стана достатъчно добър, за да те бия някой ден.
— Наистина си станал добър — признах аз.
— Но сега нямаше да съм тук, ако не беше ти. Или… — Джърт захапа устната си. — Май не е точно така, а? По-скоро нямаше да бъда никъде, нали? — Той впери поглед в мен. — Колко ни е отредено да съществуваме? Колко време ми остава като дух на Логрус?
— Нямам представа — казах аз. — Но вече срещнах двама от духовете на Лабиринта и останах с впечатлението, че кръвта ми им помага по някакъв начин, дава им някаква свобода, откъсва ги до известна степен от властта на Лабиринта. Единият от тях — Бранд — получи огън вместо кръв и се разпадна пред очите ми. Дийрдри пи от кръвта ми и после изчезна нанякъде. Не можах да разбера дали е успяла да се освободи.
Джърт поклати глава.
— Имам чувството — макар да не знам откъде идва то — че това важи и за мен. Но докато духовете на Лабиринта се нуждаят от кръв, на нас ни е нужен огън.
— Не знам дали кръвта ми ще пламне и тук.
— Ще пламне — каза той. — Всичко зависи от това кой контролира сектора, в които се намираш. Но не ме питай откъде знам за това. Нямам никаква представа.
— Тогава значи съм срещнал Бранд в сектора на Логрус?
Джърт се ухили.
— Може би Лабиринта се е нуждаел от предател за някаква подривна дейност. Или пък Бранд се е опитвал да измами Лабиринта и да се докопа до нещо за своя лична изгода.
— Това се връзва идеално с неговата персона — съгласих се аз. Вече дишах съвсем отмерено.
Измъкнах светкавично кинжала от ботуша си и прокарах острието му внимателно по лявата си предмишница. От раната ми плисна огън, аз обърнах ръката си към Джърт и извиках:
— Бързо! Вземи каквото можеш преди Логрус да те е повикал отново.
Той сграбчи ръката ми и вдъхна от бликналия пламък. Погледнах надолу и видях, че краката му започват да избледняват. Логрус също се опитваше да си го прибере, както Лабиринта се бе опитал да стори това с Дийрдри. Сред появилата се мъгла плъзнаха огнени езичета. Въздухът около глезените му започна да искри и те отново придобиха предишната сн плътност. Устните на Джърт бяха все така впити в раната.
— Като че ли отново се стабилизираш — казах. — Ще ти трябва още кръв.
Усетих остра болка в левия си бъбрек и политнах встрани. Преди да падна на земята успях да се обърна. До мен бе застанал висок мъж с черно наметало — той тъкмо отдръпваше ботуша си, след като ме бе ритнал. Беше облечен със зелени панталони и черна риза. На главата си бе вързал зелена кърпа.
— Що за перверзия е това? — попита той. — На такова свещено място!
Претърколих се на колене и бързо се изправих. С дясната си ръка хванах дръжката на кинжала, а лявата протегнах напред. Втората ми рана вече кървеше вместо да бълва пламъци.