— Това не ти влиза в работата — казах аз и после добавих името му, тъй като вече бях сигурен, че не греша, — Кейн.
Мъжът се усмихна и направи лек поклон. Ръцете му се кръстосаха и после пак се разделиха. При първото движение и двете му длани бяха празни, но при второто дясната стискаше уверено дръжката на внушителен нож. Сигурното бе измъкнал от прикрепена към лявата му предмишница кания, прикрита под широкия ръкав. Вероятно доста се бе поупражнявал, за да постигне подобна бързина и ловкост. Опитах се да си припомня всичко, което бях чувал за Кейн и любовта му към ножовете, и когато го сторих, ми се прииска да не се бях сещал за това. Уменията му в боя с ножове бяха просто пословични. Мамка му.
— Едно на нула за теб — заяви той. — Напомняш ми страшно за някого, но въпреки това не се сещам за името ти.
— Аз съм Мерлин — отвърнах му аз. — Синът на Коруин.
Той вече бе започнал да ме заобикаля бавно, но спря щом чу името на баща ми.
— Боя се, че ще ми е трудно да ти повярвам.
— Вярвай в каквото си искаш. Това е самата истина.
— А онзи другия… Името му е Джърт, нали?
Той посочи моя брат, който тъкмо се изправяше.
— И как се сети? — попитах аз.
Мъжът спря. Веждите му се смръщиха, очите му се присвиха.
— Не… Не съм съвсем сигурен.
— А аз съм — казах му аз. — Опитай се да си припомниш къде си сега и как попадна тук.
Кейн отстъпи две крачки, после изведнъж изкрещя:
— Той е!
И се хвърли в атака. Усетих какво е намислил, преди да политне напред, и извиках:
— Джърт? Пази се!
Джърт се обърна й побягна. Аз хвърлих кинжала, което по принцип е лошо решение, но разполагах с меч, а противникът ми — не.
Джърт отново демонстрира добрия си спринт и за нула време се изплъзна на безопасно разстояние. Най-неочаквано за мен кинжалът улучи дясното рамо на Кейн и се заби на около три сантиметра в плътта. После, още преди той да успее да се обърне към мен, тялото му се пръсна във всички посоки, а останките му се сляха с трясък в голямо огнено кълбо, което увисна за миг пред мен, изстреля се право към мрачното небе и миг по-късно експлодира на двайсетина метра над нас. Отхвръкналият от ударната вълна кинжал падна на две крачки от мен. Вдигнах го от земята; острието още беше топло и издаваше някакъв странен, приглушен звън.
— Какво стана? — попита Джърт, докато се приближаваше към мен.
— Явно духовете на Лабиринта никак не си падат по оръжията от Хаос — казах аз.
— Добре че ти се намираше такова оръжие. Какво го прихвана изведнъж този тип?
— Мисля, че Лабиринта го е изпратил, за да ти попречи да се освободиш. А вероятно и да те унищожи, ако опитът ти случайно успее. Имам чувството, че мисълта за придобили известна независимост творения на Логрус никак не му се нрави.
— Но аз не представлявам заплаха за него. Не съм на ничия страна, освен на своята собствена. Искам само да се махна по-скоро оттук и да се заема с онова, което съм запланувал.
— Може би заплахата идва именно от тези твои планове.
— Откъде накъде? — попита Джърт.
— С твоето необичайно потекло ти би могъл да се окажеш идеалният агент в този конфликт на Силите. Особено ако си успял да се сдобиеш с известна независимост. Не е изключено също да разполагаш с информация, за която Шефовете са решили, че не бива да напуска това място. Може би гледат на теб като на лабораторен вирус, който е твърде опасен, когато не е под контрол. Може би…
— Достатъчно! — Джърт вдигна ръка, за да ме накара да замълча. — Не ми пука за нито едно от тези неща. Ако ме пуснат да си вървя и после ме оставят намира, аз също няма да им се мотая из краката.
— Не мен трябва да убедиш в това — казах аз.
Той се втренчи за миг в мен, после се обърна и повървя известно време в кръг. Накрая погледна към непрогледния мрак, който се бе спуснал около нас, и извика:
— Чувате ли ме? Не искам да се замесвам във всичко това. Искам само да се махна оттук. Всеки по пътя си. Това устройва ли ви?
Пресегнах се, сграбчих китката му и го дръпнах към себе си. Направих го, защото в небето над нас бе започнало да се оформя умалено копие на Логрус. Само миг след това една мълния разцепи е плясък мрака и се стовари върху мястото, където преди малко бе стоял Джърт. На светещата пътека се появи малка пукнатина.
— Изглежда, тук не върви да се оттеглиш ей така — каза Джърт и погледна нагоре. — Сигурно вече подготвят следващата и биха могли да ми я стоварят на главата, точно когато най-малко го очаквам.
— Съвсем като в реалния живот — съгласих се аз. — Все пак мисля, че можеш да го броиш за предупредителен изстрел и просто да имаш едно на ум. Мен лично ме интересува нещо друго, тъй като явно съм поставен на някакво изпитание. Имаш ли някаква представа дали задачата ти е да ми помагаш, или да ми пречиш?