Странно, но не се сетих за какво става въпрос преди да се подхлъзна за пръв път.
— Лед! — възкликна Джърт и за малко не се просна на земята, но все пак успя да се вкопчи в една от близките издатини.
Разнесе се звук, подобен на далечна въздишка, която постепенно набираше сила. Едва след като ни достигна и ни лъхна с ледения си дъх, осъзнахме, че това всъщност е порив на вятъра. Доста студен вятър. Той премина край нас като смразяващия дъх на вековен ледник и аз отново се загърнах в наметалото си. Макар постепенно да отслабна, вятърът продължи да ни следва неотменно още известно време.
Когато най-после достигнахме дъното, вече беше адски студено, а стъпалата пред нас бяха или доста заледени, или направо изсечени в леда. Вятърът изстена печално и край нас премяна порой едри снежинки.
— Гнусен климат! — изръмжа Джърт през тракащите си зъби.
— Не знаех, че на духовете им пука от подобни досадни дреболии — казах аз.
— Дух — друг път! — отбеляза той. — Чувствам се точно така, както съм се чувствал винаги. Добре поне, че ме изпратиха при теб топло облечен. Освен това ти на този мраз дреболия ли му викаш?! Като толкова искат да стигнем някъде, защо не ни преведат по някой пряк път? Както е тръгнало, стоката им ще се развали преди да пристигне до местоназначението.
— Не мисля, че Логрус или Лабиринта имат чак такава власт над това място. Може би дори в момента не знаят къде точно се намираме.
Пътеката ни поведе напред към едно просторно блещукащо петно, толкова гладко и толкова блещукащо, че си помислих дали пък не ни очаква разходка по ледена пързалка. Както обикновено лошото ми предчувствие се оказа напълно оправдано.
— Изглежда ми хлъзгаво — каза Джърт. — Ще променя формата на стъпалата си. Ще ги направя по-широки.
— Само ще разкъсаш ботушите си и после ще трябва да продължиш на бос крак — го предупредих аз. — Защо просто не преразпределиш теглото си така, че да смъкнеш центъра на тежестта по-ниско?
— Все същият всезнайко — подхвана той иронично после добави: — Само дето този път си прав.
Спряхме за няколко минути, в които Джърт стана по-нисък, с по-тумбесто тяло.
— Ти няма ли да се промениш?
— Ще рискувам. Така ще мога да се придвижвам по-бързо.
— И ще можеш и да си падаш на задника колкото поискаш.
— Кой знае.
Тръгнахме. С мъка, но все пак успявахме да се задържим на крака. Тук вятърът беше по-силен, тъй като бе съвсем открито. Повърхността на нашата ледена пътека не се оказа чак толкова хлъзгава, колкото ни се бе сторила в началото. По нея имаше леки вдлъбнатини и ивици, които ни позволяваха да се движим що-годе нормално. Въздухът изгаряше дробовете ми. Снежинките, подхванати от ледения вихър, се прегрупираха в ексцентрични ледени пумпали, която танцуваха пред нас. Пътеката излъчваше призрачна синкава светлина. Бяхме изминали около половин миля, когато се появиха поредните видения. Първото включваше мен самия, проснат върху купчината оръжия от параклиса. После се появи Дийрдри до уличния фенер, погледнала часовника си.
— Какво?… — успя да промърмори Джърт, тъй като картините се появяваха и изчезваха за броени секунди.
— Когато ги мярнах за пръв път, не знаех какво представляват — казах аз. — И все още нямам никаква представа. Когато се появи ти, първо те помислих за едно от тях. Просто идват и си отиват на неравни интервали, по причина, която все така не мога да схвана.
Следващото видение представляваше трапезария. На масата в средата на помещението бе поставена купа с цветя. Хора не се виждаха. И видението изчезна…
Не. Не съвсем. То се стопи, но цветята останаха — там, върху ледената повърхност, на две-три крачки от нас. Спрях за миг, после тръгнах към тях.
„Мърл, не знам дали да се напуска пътеката…“
„Ох, мамка му!“ — възкликнах мислено и се насочих към една отвесна ледена плоча, която ми напомняше за каменните образувания в стил Стоунхендж, с които вече се бях сблъскал. В основата на плочата мярнах множество неуместни цветни петна.
Наистина бяха доста — рози от най-разлнчни сортове. Спрях и вдигнах една от земята. Цветът й беше почти сребрист…
Чух един познат глас да казва:
— Какво правиш тук, скъпо момче?
Тутакси се изправих, за да установя, че високата мрачна фигура, която се бе появила иззад ледения блок, не говори на мен. Мъжът тъкмо кимваше усмихнат на Джърт.
— Изпълнявам нечия глупашка прищявка — отвърна Джърт.
— А това сигурно е въпросният глупак — подхвърли новопоявилият се. — Да отскубне проклетото цвете. Сребърната роза на лорд Коруин Амбърскн, ако се не лъжа. Здравей, Мерлин. Баща си ли търсиш?