Измъкнах една от карфиците, които обикновено забождам за всеки случай върху хастара на наметалото си, и прикрепих с нея розата от лявата страна на гърдите си. Мъжът беше лорд Борел, граф от кралското семейство на Суейвил и един от бившите любовници на майка ми, ако се вярва на слуховете. Говореше се също, че бил един от най-смъртоносните майстори на меча в пределите на Хаос. Години го бе преследвала манията да убие баща ми, Бенедикт или Ерик. За негово нещастие, когато се срещнал с Коруин, двамата дори не успели да кръстосат мечовете си. Татко просто го изпързалял и му видял сметката без излишни увертюри, което от техническа гледна точка не би трябвало да мине за достойна постъпка. Браво на Коруин, бих добавил. Никога не съм изпитвал някакви топли чувства към този кучи син Борел.
— Ти си мъртъв, Борел, Не знаеш ли? — казах му. — Сега си само призрак на онова, което си бил в деня, когато си преодолял Логрус. В истинския свят вече няма и помен от лорд Борел. И знаеш ли защо? Защото Корун те уби в деня на Последната битка за Лабиринта.
— Лъжеш, лайно невръстно! — изсъска той.
— Ъъ… истина е — намеси се Джърт. — Наистина сте мъртъв. Освен това чух, че именно Коруин е отговорен за това.
— Такива ми ти работи — заключих аз.
Борел отвърна погледа си от мен. Видях как мускулите по челюстта му се изопват и отпускат, изопват и отпускат.
— А това тук е нещо като задгробен свят, така ли? — попита той след малко, без да поглежда нито един от нас.
— Би могъл да го наречеш и така — отвърнах аз.
— А можем ли тук да умрем още веднъж?
— Мисля, че да — казах.
Погледът му се плъзна надолу и аз го проследих. Нещо лежеше на леда близо до нас и аз направих крачка към него.
— Ръка — отбелязах. — Прилича ми на човешка ръка.
— Откъде накъде? — повита Джърт, отиде до нея и я срита.
Ръката се помръдна по начин, който ни подсказа, че не лежи на леда, а по-скоро стърчи от него. Всъщност след ритника на Джърт тя дори потръпна няколко пъти преди да замре отново. Огледах се и забелязах нещо подобно на няколко метра вляво. Този път стърчащ крак, а не ръка. Малко по-нататък пък се виждаше рамо, вдясно от него друга ръка и тъй нататък…
— Май сме попаднали на канибалски фризер — предположих аз.
Джърт се изхили.
— Тогава ти също си мъртъв — заяви Борел.
— Грешка — отвърнах му аз. — Аз съм съвсем истински. Просто минавам оттук на път за друго, по-приятно място.
— Ами Джърт?
— Джърт представлява един доста сложен феномен — едновременно физически и теологичен — обясних. — Той се ползва с предимството да съществува едновременно и тук, и там.
— Страшно предимството — отбеляза мрачно Джърт. — Но като се има предвид каква е алтернативата, трябва да призная, че би могло да бъде и по-зле.
— Поредният пример за ползата от позитивно мислене, намерило горещи привърженици сред благородническите кръгове на Хаос — отбелязах аз.
Джърт отново се изхили.
Чух познатия металически, наподобяващ въздишка звук, който трудно се забравя. Знаех, че няма да мога да изтегля меча си, да се обърна й да парирам навреме, ако Борел реши да ме прониже в гърба. От друга страна, за него беше въпрос на чест да не пропусне нито една дреболийка, щом стане въпрос за убиване на хора. Той играеше винаги по правилата, просто защото беше толкова добър, че никога не бе губил. Пази Боже, току-виж му се изпарила репутацията. Веднага вдигнах високо ръце, за да го издразня с намека, че се е опитал да ме нападне нечестно.
„Не се показвай, Фракир. Полети към него една след като се обърна и завъртя китката си. После се добери до гърлото му. За останалото се сещаш и сама.“
„Дадено, шефе“ — отвърна тя.
— Изтегли меча си и се обърни, Мърл.
— Не ми звучи много коректно, Борел — подхвърлих аз.
— Нима ме обвиняваш в непочтеност?! — попита той.
— Трудно ми е да преценя какво си намислил, докато съм с гръб към теб.
— Тогава изтегли оръжието си и се обърни.
— Ще се обърна — казах аз, — но няма да докосна меча си.
Обърнах се бързо, завъртях китката си и усетих как Фракир се отдели от нея. Краката ми се отделиха от леда почти в същия миг и аз се проснах по гръб. Бях се завъртял прекалено бързо върху прекалено хлъзгава повърхност. Първото нещо, което видях, след като вдигнах глава, бе върхът на меча на Борел, насочен право към дясното ми око.
— Изправи се бавно — каза той и аз го послушах. — Сега изтегли оръжието си.
— Ами ако откажа? — попитах. Опитвах се да спечеля време.
— Ще приема, че не си достоен за титлата на благородник и ще се отнеса с теб като с обикновен селянин.
— И ще убиеш невъоръжен човек?