— Правилата позволяват това — заяви Борел.
— Виж ти — казах аз, кръстосах крака и отскочих назад, изтегляйки меча си.
В следващия миг той вече беше до мен. Отстъпих към ледения блок, иззад който се бе появил. Нямах никакво желание да изпробвам уменията см срещу него, особено след като вече се бях уверил, че рефлексите му са наистина мълниеносни. Отбих с мъка няколко бързи атаки и реших, че ще е много по-безопасно да продължа да отстъпвам. Освен това нещо в моето оръжие ме караше да се чувствам странно. Хвърлих му един бърз поглед и разбрах каква е причината. Това просто не беше моят меч.
Орнаментите, проблясващи върху острието, ми напомняха за един определен меч — този на баща ми. На лицето ми неволно се изписа иронична усмивка. Точно Грейсуондир бе пратил лорд Борел на оня свят.
— На собствената си слабост ли се усмихваш? — попита той. — Хайде, бий се, копеле такова!
Сякаш в отговор на неговото желание следващият ми опит да отстъпя се оказа безуспешен. Нещо ми пречеше да го сторя. Погледнах към Борел и видях, че и той не може да помръдне. Сведох поглед и разбрах каква е причината — по няколко от стърчащите от леда ръце ни бяха сграбчили здраво за глезените и не ни позволяваха да помръднем. Това накара графа да се ухили на свой ред. Вярно, че той също не можеше да се движи, но пък аз не можех да отстъпвам повече. Което означаваше…
Острието му изсвистя към мен, аз парирах в кварта и атакувах в сикста. Той парира и направи финт. После нова атака в кварта и още една след нея. Рипост. Париране в сикста — не, това беше финт. Нов финт. Удар…
Нещо бяло и твърдо прелетя над рамото му и ме удари по челото. Залитнах назад, но мъртвешките ръце ме удържаха и не успях да падна. Това си беше истински късмет, защото така несъзнателно избегнах удар, който най-вероятно щеше да прободе дробовете ми. Моите собствени рефлекси или магията, която — както се говори — притежава Грейсуондир, ме накараха да изстрелям инстинктивно ръката си напред, докато сгъвах коленете си, за да запазя равновесие. В този миг дори не гледах къде се понесе острието на меча и затова доста се учудих, когато чух стона на Борел, а след това и сподавеното му проклятие. Джърт също изруга отнякъде.
Последва блясък на стомана, но аз вече стоях стабилно на краката си и успях да парирам навреме. Видях, че съм успял да улуча Борел в дясната ръка. От раната бликаше кървав фонтан. Тялото му засия, долната част на краката му започна да се размива.
— Не ме победи с умение! — изкрещя той.
Свих рамене.
— Ако си мислиш, че си на зимна олимпиада, грешиш.
Борел прехвърли меча си в другата ръка, замахна и запрати оръжието към мен, миг преди да се превърне в искрящ стълб и да се стопи в мрака.
Отбих меча му, той отхвръкна встрани, заби се в леда и завибрира в него. Картинката беше почти като някоя скандинавска версия на легендата за крал Артур. Джърт се спусна към мен, срита ръцете на мъртъвците и те пуснаха глезените ми.
Нещо тупна върху рамото ми.
„Съжалявам, шефе. Успях да се вкопча в коляното му. Докато стигна чак до гърлото, на него вече му беще пламнала чергата“ — каза Фракир.
„Всичко, което свършва добре, е добро“ — отвърнах аз. — „Дано този път да не си се опарила.“
„Дори не усетих затоплянето.“
— Извинявай, че те пернах с онова парче лед — каза Джърт. — Целех се в Борел.
Махнахме се от това гадно място, без да се помайваме излишно, и се върнахме на пътеката.
— Това косвено ми помогна — казах аз, без да влагам никаква благодарствена нотка в гласа си. Откъде можех да знам в кого точно се е целил? Погледнах още веднъж назад. Ръцете, които бе ритнал Джърт, ни показваха среден пръст.
Но защо сега на колана ми висеше Грейсуондир? Дали друго оръжие щеше да порази Борел със същата сила? Нима наистина моят баща ме бе довел тук? А как тогава бе усетил, че се нуждая от неговото оръжие? Щеше ми се той да не се окаже само поредният дух на Лабиринта. Не можех да си представя каква е неговата роля в този конфликт, както и на чия страна е всъщност.
Скоро след като поехме отново по пътеката, вятърът утихна. Единствените ръце, които стърчаха сега от леда, държаха запалени факли. Пътят беше добре осветен далеч напред. По-точно, до следващото възвишение. Не последваха нови необичайни премеждия.
— От това, което ми каза, и това, което видях сам — каза Джърт, — останах с впечатлението, че Лабиринта спонсорира разходката ти, а Логрус се опитва да ти продупчи билета.
Внезапно ледът запращя. От всички страни към нас се понесоха назъбени пукнатини, но скоро настъплението им се забави и накрая замря в подстъпите на пътеката. Чак сега забелязах, че тя се е издигнала леко над нивото на замръзналото поле. Вече вървяхме по нещо като мостик, а ледът около нас се разпукваше, без да може да ни навреди.