Не след дълго се изкачихме над мъглата, от която, изглежда, се сипеха редките снежинки. Малко по-нататък вятърът започна да се усеща едва-едва, после утихна съвсем и мернахме за пръв път ръба. След няколко минути стигнахме и до него.
Обърнах се и погледнах назад. Всичко, което успях да различа, бе един лек проблясък сред мъглата. Пътеката пред нас продължаваше зигзагообразно, а на места приличаше на послание, изписано с морзовата азбука, вероятно заради скалните образувания, която я прекъсваха. Продължихме напред.
Следях внимателно Джърт, за да доловя някакви тревожни признаци. Думите са си думи, а той продължаваше да бъде просто версия на онзи Джърт, с който бях израснал. Само да доловях и намек, че се опитва да ме набута в някакъв капан, тутакси щях да го довърша с Грейсуондир.
Искри…
Някакво образувание вляво, прилично на пещера, нещо като отвор в скалата, водещ към друга реалност. В отвора — образ на странно изглеждаща кола, поела нагоре по стръмна градска улица…
— Какво… — започна Джърт.
— Все още не мога да разбера тяхното послание. Цял куп подобни картинки ме следват навсякъде от доста време.
— Изглежда ми достатъчно реална, за да преминем през нея.
— Може и да е.
— Не е изключено точно това да е изходът.
— Прекалено лесно достижим е, за да е той.
— Да опитаме все пак.
— Давай — казах аз.
Отбихме се от пътеката и се насочихме към образа. Изведнъж Джърт се озова на тротоара на улицата, по която се движеше колата. Обърна се и ми махна. Устните му се раздвижиха, но не чух нито дума.
Щом бях успял да загреба сняг от капака на онзи шевролет, защо да не мога да проникна изцяло в тази реалност? И ако това се окажеше възможно, дали не бих могъл да тръгна през Сенките оттам и да оставя този мрачен свят зад гърба си? Пристъпих напред.
В следващия миг бях вече там и уличните звуци достигнаха до мен с пълна сила. Ръмжащи двигатели, клаксони, свирещи гуми… Подуших въздуха. Можеше спокойно да бъде една от Сенките на Сан Франциско. Побързах да настигна Джърт, който се бе отправил към близкия ъгъл.
Изравних се с него и двамата закрачихме рамо до рамо. Стигнахме до ъгъла. Завихме. Замръзнахме.
Нямаше нищо. Пред нас се възправяше стена от мрак. Всъщност не просто мрак, а нещо, което предизвикваше влудяващо усещане за празнота. И двамата отскочихме като попарени.
Протегнах бавно ръка. Щом пръстите ми доближиха границата на бездната, първо почувствах лек гъдел, после ледена тръпка и накрая прилив на неописуем страх. Дръпнах се назад. Джърт опита на свой ред и реагира по същия начин. После се наведе, грабна от паважа една празна бутилка и я запрати към близкия прозорец. После тутакси хукна в тази посока.
Последвах го. Настигнах го при строшения прозорец и също вперих поглед в него.
Отново същият мрак. От другата страна нямаше нищо.
— Страшничко, а? — подхвърлих аз.
— Аха — каза Джърт. — Сякаш имаме съвсем ограничен достъп до някои Сенки. Това навява ли ти някаква мисъл?
— Започвам да се чудя дали не трябва да потърсим нещо определено на тези места.
Изведнъж мракът зад прозореца изчезна и там се появи свещ с потръпващ пламък, поставена върху малка масичка. Протегнах се, за да я докосна, и тя тутакси изчезна. На нейното място отново се възцари познатата бездънна чернота.
— Според мен това беше утвърдителен отговор на въпроса ти — каза Джърт.
— И аз мисля така. Все пак не можем да претърсим всяко едно от паната, край които минаваме.
— Вероятно нещо само се опитва да привлече вниманието ти, да те накара да разбереш, че трябва да следиш картините, които се появяват. Сигурно едва когато погледнеш на тях сериозно, ще дойде и истинското послание.
Светлина. Отвъд прозореца се появи маса, отрупана със запалени свещи.
— Добре — викнах аз, — ако това е всичко, което се иска от мен, ще го направя. Има ли още нещо, което трябва да потърся тук?
Отново мрак. Той се преля през перваза на прозореца и запълзя към нас. Сградите от другата страна на улицата се сляха в абаносовочерна стена.
— Като че ли отговорът е „не“ — извиках аз. После се обърнах и хукнах презглава към стесняващия се тунел, водещ към пътеката. Джърт последва примера ми.
— Това се казва нюх — казах му аз, докато стояхме върху фосфоресциращия път, загледани в свиващата се картина. — Мислиш ли, че тези картини щяха да се появяват без определена логика, докато се сетя да проникна в някоя от тях?
— Да.
— А защо?
— Според мен силата, която стои зад това, има по-голям достъп до определени места, на които с готовност би отговорила на някои от въпросите ти.
— Дали тази сила е Лабиринта?