— Вероятно.
— Добре. Появи ли се следващата картина, влизам веднага в нея и ще направя всичко, което се иска от мен, стига след това да се измъкна оттук.
— Да се измъкнем, братко. Ние.
— Разбира се — съгласих се аз.
Продължихме по пътя си, необезпокоявани от разни странни събития. И докато гледах блестящата следа, която криволичеше пред нас, се зачудих кого ли ни предстои да срещнем. Ако наистина бяхме в сектор на Лабиринта, особено след като се бях съгласил да играя по неговите правила, беше много вероятно Логрус да изпрати някого, когото познавам добре, за да се опита да ме разубеди. Въпреки това не се появи никой чак до последния завой на пътеката, след който видяхме неочаквано права отсечка, отвъд която, далеч напред, пътят свършваше в някакъв тъмен масив.
Щом се приближихме още, масивът ми заприлича на внушителен планински склон. Усетих лек пристъп на тревога при мисълта за новите неприятности, които можеше да ни довлече промяната в терена. Джърт също недоволно промърмори нещо. Но още преди да стигнем дотам, вдясно от мен просветна нов правоъгълен екран. Обърнах се и видях спалнята на Рандъм и Вайъли в Амбър. Стаята бе погледната откъм южната й страна, между дивана и някаква малка масичка, през един стол, към постелката пред камината и възглавниците по нея. Вляво се виждаха прозорците, през които се процеждаше мека дневна светлина. Нито на леглото, нито около някоя друга част от мебелировката се забелязваше жива душа: цепениците в камината се бяха превърнали в куп тлеещи въглени.
— Сега какво? — попита Джърт.
— Това трябва да е — отвърнах аз. — Поне би трябвало да е. Не виждаш ли, схванах идеята и веднага се появи една съвсем реална картина. Предполагам, че ще ми се наложи да действам бързо… Но преди това ще трябва да се сетя как точно.
Една от тухлите на камината се нажежи до червено и докато я гледах, ставаше все по-ярка. Едва ли се дължеше на въглените в огнището. Следователно…
Спуснах се напред, тласнат от силата на нечия заповед. Чух кака Джърт извика нещо след мен, но гласът му секна с моето проникване в стаята. Долових лекото ухание на любимия парфюм на Вайъли, докато минавах край леглото. Това си беше истинският Амбър, а не някакво негово фалшиво подобие. Насочих се право към камината.
Джърт влетя в спалнята.
— По-добре се покажи и се бий! — извика той.
Обърнах се към него, промърморих му през зъби едно „Млъкни!“ и сложих пръсти на устните си.
Той се озова до мен е няколко бързи крачки, хвана ме за ръката и прошепна прегракнало:
— Борел отново се опитва да се материализира! Докато приключиш тук, сигурно ще успее да го стори и ще те очаква в пълна готовност.
Откъм дневната се разнесе гласът на Вайъли:
— Има ли някой там?
Издърпах ръката си, клекнах до огнището и хванах светещата тухла. Отначало ми се стори, че е прикрепена непоклатимо на мястото си, но след няколко движения вляво и вдясно успях все пак да я помръдна, след което я издърпах с лекота.
— Как се досети, че е точно тази? — прошепна Джърт.
— Заради сиянието — отвърнах му аз.
— Какво сияние?
Не му отговорих, а пъхнах ръка в разкрилата се ниша с надеждата, че няма да попадна на капан. Оказа се, че отворът продължава отвъд стената. Ръката ми бе потънала почти до рамото, когато пръстите ми напипаха нещо — метална верижка, окачена на някаква кука. Хванах я внимателно и я изтеглих. Чух как Джърт ахна тихо зад гърба ми.
За последен път бях видял да го носи Рандъм на погребението на Кейн, тъй като в ръката си държах именно него — Рубина на Справедливостта. Надянах верижката на врата си и в този миг вратата на спалнята се отвори.
Сложих отново пръст на устните си, хванах рамото на Джърт и му посочих с поглед отворената стена, водеща обратно към пътеката. Той понечи да възрази, но аз го бутнах рязко и сам се запътих натам.
— Кой е там? — чух да казва още веднъж Вайъли и улових сащисания поглед на Джърт.
Реших, че нямаме достатъчно време, за да започна да му обяснявам с някакви знаци или шепнешком, че е сляпа. Вместо това понечих отново да го бутна. Но този път той се плъзна встрани, протегна крак, опря ръката си в гърба ми и на свой ред ме блъсна напред. Успях само да смотолеви някаква кратка ругатня, след което политнах напред. Някъде зад себе си чух поредното „Кой…?“ на Вайъли, после гласът й секна.
Търколих се на пътеката, но преди това успях да измъкна кинжала от ботуша си. Веднага се изправих на крака, насочил острието към фигурата на Борел, който бе успял някак да се появи отново.
Той се усмихна и ме огледа. Мечът му си беше все още в ножницата.
— Не забелязвам наоколо стърчащи от земята ръце — отбеляза той, — тъй че едва ли ще можеш да разчиташ на нови щастливи стечения на обстоятелствата.