Тичахме по последната права отсечка на пътеката; планинският масив се приближаваше все повече. Накрая Джърт попита:
— Какво прави този медальон чак толкова важен? Логрус комай си умира за него.
— Нарича се Рубинът на Справедливостта — отговорих аз. — Казват, че е по-стар от самия Лабиринт и че всъщност е послужил за неговото създаване.
— А защо според теб кристалът попадна така лесно в ръцете ти?
— Нямам никаква представа — казах аз. — Ако случайно ти хрумне нещо, с радост ще го изслушам.
Щом стигнахме, открихме, че пътеката потъва в мрачната бездна. Спряхме.
— Не виждам никакви надписи — казах аз, оглеждайки скалната стена около входа.
Джърт ме погледна странно.
— Винаги си имал доста странно чувство за хумор, Мерлин. Кой би сложил тук някакъв надпис?
— Някой друг притежател на странно чувство за хумор — отвърнах аз.
— Как ли пък не — промърмори той и се обърна отново към входа.
Точно над мрачния отвор току-що се бе появил яркочервен надпис „ИЗХОД“. Джърт поклати бавно глава. Влязохме.
Поехме надолу по тесен, криволичещ тунел, което леко ме учуди. След всички изкуствено създадени забележителности на това място бях очаквал издълбана като по конец шахта с равни стени и сравнително висок таван. Накратко, нещо изпипано във всяко отношение. Вместо това сега сякаш напредвахме по напълно естествено възникнала поредица от малки пещерни ниши. От двете страни на пътеката често се мяркаха сталактити, сталагмити и сталактони, малки локви и тъй нататък. Рубинът хвърляше зловеща светлина върху всеки детайл от тунела, на който обърнех по-специално внимание.
— Знаеш ли как да използваш кристала? — попита Джърт.
Припомних си част от разказа на баща си.
— Когато му дойде времето, мисля, че ще мога — казах, после вдигнах Рубина, огледах го за миг и отново го пуснах върху гърдите си. Засега маршрутът, който следвахме, ме интересуваше далеч по-живо от тази семейна реликва.
Продължих да се оглеждам, докато напредвахме през влажни скални ниши и пещерни зали с високи сводове, по тесни тунели, край каменни водопади. Имаше нещо познато във всичко наоколо и въпреки това не смеех да докосна нищо.
— Нещо от това, което виждаш наоколо, да ти навява някакви определени мисли? — попитах аз.
— Не — отговори Джърт.
Продължихме, преминавайки край една тясна странична ниша, в която лежаха три човешки скелета. В известен смисъл това бяха първите реални признаци за наличието на някакъв живот от самото начало на това налудничаво пътуване.
Джърт бавно поклати глава.
— Чудя се дали все още се движим между Сенките — каза той, — или по-скоро напуснахме онова място и се озовахме в някоя определена Сянка, още щом влязохме в тези пещери.
— Бих могъл да проверя като опитам да призова Логрус — подхвърлих аз и тутакси си заслужих едно рязко вливане на Фракир в плътта на китката ми. — Но отчитайки сложния, метафизичен характер на ситуацията, бих предпочел да не го правя.
— Погледни само колко многоцветни са минералите по стените тук. На онова място като че ли преобладаваха монохромните пейзажи. Не че ми дреме особено за декорите. Искам само да кажа, че май се добрахме до нещо като победа в играта.
Посочих пода.
— Докато това светещо чудо все още се вижда, нищо няма да е свършило окончателно.
— А какво би станало, ако просто се отклоним от пътеката? — попита той, обърна се надясно и направи една-единствена крачка.
Един огромен сталактит завибрира и след миг се стовари на половин метър пред него. Джърт се озова до мен със скорост, на която не предполагах, че е способен.
— Разбира се, би било жалко да не разберем накъде всъщност сме се запътили.
— Такива са пустите му свещени мисии, купонът тече до последния момент.
Все по-напред и но-напред. Не последваха нови алегорични произшествия. Гласовете и стъпките ни отекваха. Едри капки падаха звучно в локвите по пода. Минералите проблясваха. Пътят се спускаше постепенно надолу.
Не знам колко точно вървяхме така. След известно време местата, през които минавахме, започнаха удивително да си приличат. Сякаш току преминавахме през невидимите входове на телепортиращи кабини, които ни връщаха отново и отново в една и съща изходна точка. От всичко това започна да ми се доспива…
Изведнъж пътеката премина през един разширен пасаж, за да свие след това вляво. Джърт погледна натам и ускори крачката си.