Съвсем скоро бях разбрал, че Лабиринтът като че ли притежава свое съзнание и разум. Вече ми изглеждаше напълно логично неговият антипод Логрус да се ползва от същата привилегия. Тази мисъл ме споходи за пръв път, когато Корал помоли Лабиринта сам да прецени къде да я изпрати и нейното желание бе изпълнено. Явно именно това беше мястото, където той я бе пренесъл. При състоянието, в което се намираше сега, нищо чудно да не бе успяла дори да долови моите опити да се свържа с нея. След като Корал изчезна, аз се обърнах към Лабиринта полу на шега, а той ме пренесе от единия в другия край на пещерната зала, най-вероятно, за да потвърди съмненията ми.
Нещо повече, в случая не ставаше дума за някакъв лек намек за разум, реших аз, докато разглеждах дълбините на Рубина на Справедливостта. Лабиринтът беше невероятно находчив. Защото онова, което видях в кървавочервения кристал, представляваше визуално обяснение на задачата, която трябваше да изпълня, една задача, с която при други обстоятелства не бих се захванал за нищо на света. След като вече бях успял да се измъкна от онова налудничаво измерение, аз сигурно бих изтеглил коя да е от Картите си, за да помоля някой от другите да ме измъкне. Или пък дори бих призовал Логрус и бих отпрашил през Сенките, докато двата Знака се боричкат в мрака. Но там, в центъра на Непълния Лабиринт лежеше Корал… Лабиринтът се бе подсигурил по най-удачния възможен начин. Вероятно бе доловил нещо от чувствата, които изпитвах към тази жена, докато тя следваше неговите очертания. В съзнанието му веднага се бе зародил един доста оригинален план, който той бе осъществил със завидна точност.
От мен се искаше да възстановя, или по-скоро да завърша това несъвършено копие, като премина по него, понесъл със себе си Рубина на Справедливостта. Нали точно така Оберон бе възстановил повредения оригинал. Една малка подробност — той бе заплатил за това с живота си.
От друга страна, на Краля се бе наложило, се оправя с Първичния Лабиринт, докато аз щях да си имам работа само с едно негово подобие. Баща ми също беше оцелял, след като бе успял да създаде свой собствен Лабиринт.
Но защо точно аз? Дали защото бях син на човека, който се бе справил със създаването на новия Лабиринт? Или пък бе замесен фактът, че носех в себе си и образа на Логрус? А може би просто защото бях сръчен от една страна и податлив на натиск от друга? Всичко това взето заедно? Или напротив?
— Искам да знам — извиках аз. — Имаш ли готов отговор за мен?
Сякаш нечий масивен юмрук се заби в стомаха ми. Зави ми се свят, сякаш всичко наоколо се бе завъртяло неудържимо. Причерня ми. После всичко си дойде отново по местата и аз забелязах Джърт в другия край на залата, точно до голямата обкована врата.
— Това пък как го направи? — възкликна той.
— Не го направих аз.
— О-о!
Той отиде до стената, опря ръце на нея и започна да заобикаля Лабиринта, придържайки се плътно към очертанията на каменния свод.
От новата си позиция можех да видя Корал малко по-ясно. Странно. Не бих казал, че се чувствах влюбен до уши. Ние не бяхме любовници, реално погледнато не бяхме дори близки приятели. Бяхме се запознали буквално преди броени часове. Направихме заедно една дълга разходка, хапнахме добре, оправихме по няколко питиета, посмяхме се… и нищо повече. Ако разполагахме с повече време, може би щяхме да установим, че между нас е пламнала някаква искра. Все пак бях прекарал доста приятно с нея и сега осъзнах, че ми се иска наистина да я опозная по-отблизо. Чувствах се някак отговорен за настоящите й проблеми, изпитвах някаква вина за проявената „престъпна небрежност“. С други думи, Лабиринтът ме бе спипал за топките. Ако исках да си я получа обратно, щеше да ми се наложи преди това да възстановя копието. Пламъците сякаш ми кимнаха.
— Гаден номер — казах аз гласно.
Ново кимване.
Продължих да оглеждам внимателно Непълния Лабиринт. Почти всичко, което знаех за него, дължах на разговора си с Джасра. Но тя бе споменала, че тези, които преминават по него, следват липсващите му фрагменти, докато Рубинът ме съветваше да тръгна по линиите, сякаш имам пред себе си съвсем нормален лабиринт. От гледна точка на разказа на баща ми, тази подробност определено се връзваше. Целта ми щеше да бъде да опиша пропуснатите фрагменти.
Джърт тъкмо бе заобиколил последния ръб на Лабиринта и сега вървеше право към мен. И тъкмо когато минаваше край една от прекъснатите линии, тя най неочаквано припламна и кракът му се озова право върху нея. Лицето на Джърт се изкриви от ужас. Той изкрещя и започна да избледнява.