Той насочи острието на оръжието си право към мен. Мечът приличаше досущ на онзи, който притежавах преди години.
— Съжалявам — повтори моят двойник.
Изтеглих Грейсуондир от ножницата, за да се защитя. Би било адски глупаво от моя страна да не го направя. Не можех да преценя до каква степен Логрус си е свършил работата. Разрових паметта си за похватите във фехтовката, които изучавах малко преди да стана адепт на Логрус.
Да. Мисълта за трика, който Бенедикт изигра на Борел, ми помогна да си спомня. Тогава тъкмо бях взел няколко урока от италианската школа. Веднага прибягнах към един привидно небрежен, широк блок, който компенсирах с по-енергично навлизане в периметъра на противника. Грейсуондир изведе атакуващото острие встрани. Китката на моето Логрус-подобие се завъртя в четвърта позиция от френската школа, но аз вече бях предугадил този ход. Ръката ми беше протегната, китката изправена, а десният ми крак вече се плъзгаше напред, когато мечовете ни се срещнаха в долната половина на остриетата си. Аз мигом отстъпих леко с левия крак и увлякох оръжието му в нова траектория, докато ефесите ни се срещнаха и продължиха в търсената от мен посока.
Лявата ми ръка се плъзна от вътрешната ръка на десния му лакът, аз приклекнах леко, левият ми крак описа лека дъга, докато десният послужи за опорна точка на движението — малък трик, който бях научил в колежа от един приятел, който се занимаваше с бойни изкуства. Мерлин 2 се олюля и политна напред, за да се просне върху очертанията на Лабиринта — нещо, което не можех да му позволя, тъй като това би го превърнало за част от секундата в един впечатляващ, но доста краткотраен фойерверк. Затова преместих ръката си на рамото му и го бутнах назад, за да падне в светлото петно на липсващия фрагмент.
Разнесе се вик и една жива факла прелетя край мен.
— Не! — изхрещях аз и протегнах ръка.
Но вече беше твърде късно. Джърт се приземи встрани от линията и тялото му избухна в пламъци, само миг след като острието на неговия меч прониза тялото на моя двойник. Духът погледна втрещен раната си, от която рукна огнена струя, опита се да запази равновесие, но се строполи назад.
— И не казвай, че никога не съм ти помагал, братко — успя да извика Джърт преди огненият вихър да го погълне.
Вече не можех да направя нищо нито за него, нито за онзи заблуден нещастник, тъй като искрящият вихър бе обхванал и него. Той проследи зрелищното възнасяне на Джърт, после ме погледна, усмихна ми се криво и каза:
— Наистина ти помогна.
После пламъците погълнаха и него.
Не си позволих никакви неуместни емоции и дори успях да продължа своя танц с огъня, без да спра нито за миг. От двамата не бе останала и следа, само мечовете им лежаха кръстосани на пътя ми. Изритах ги встрани и продължих с отмерена крачка. Искрите се издигаха вече на височината на кръста ми.
Завои, криви, дъги. Хвърлях от време на време по един поглед на Рубина, за да избегна всяка грешка, и стъпка по стъпка възстановявах плетеницата на Лабиринта. Линиите просветваха зад гърба ми и копието се приближаваше все повече до оригинала.
Първият Воал ми навя болезнени спомени от Амбър и Хаос. Дистанцирах се от тях и ги оставих просто да преминат през съзнанието ми, без да го засегнат. Вторият Воал ми напомни за годините, прекарани в Сан Франциско. и този път ролята на страничен наблюдател ми се удаде много по-трудно. Искрите танцуваха около раменете ми. Съпротивлението нарасна отново и тялото ми плувна в пот, напрягах всяко свое мускулче, за да се спра. Лабиринтът вече не беше само около мен, а и в мен самия.
Достигнах до един сравнително прав участък, който за сметка на това се оказа по-труден за преодоляване от всичко, с което се бях сблъскал до момента. Пред очите ми непрекъснато се мяркаха разпадащото се тяло на Джърт и собственото ми обхванато от пламъците лице, сгърчено от предсмъртна агония. Знаех отлично, че връхлитащите ме спомени са просто един от страничните ефекти от преминаването по Лабиринта, но това не ми помагаше ни най-малко.
Огледах се преди да навляза в Голямата Дъга и установих, че задачата ми е изпълнена. Сега оставаше само да се добера до центъра. Още една крачка…
Докоснах затоплената повърхност на Рубина. Кървавочервеното му сияние бе станало почти заслепяващо. Зачудих се дали няма някакъв по-лесен начин да го върна на мястото му. Още една крачка…
Вдигнах Рубина и се вгледах в него. Забелязах собствената си фигура да пристъпва през пламъците на огнения кръг без видими проблеми. Това видение можеше да бъде прието и като намек, че няма от какво да се боя, но в съзнанието ми веднага изникна образът на Дропа. Не ми оставаше нищо друго освен да се надявам, че Лабиринтът няма да реши да си прави гадни шегички точно на финала.