Докато следвах дъгата, искрите обхванаха тялото ми изцяло. Движех се все по-бавно с цената на все по-големи усилия, но всяка следваща крачка ме приближаваше към Последния Воал. Опитах се да забравя за тялото си. Цялото ми същество се устреми към огнения кръг. Още една крачка… Краката ми тежаха като оловни блокове.
Напред…
Достигнах до точката, в която от значение е не самото движение, а по-скоро желанието да продължиш. Волята ми се сля с пламъците, тялото ми се превърна в дим или сянка…
И пак напред…
През стената от синкави искри оранжевите пламъци, заобикалящи Корал, се превръщаха в сребристосива, пулсираща жар. Сред пропукването и пращенето дочух отново нещо като музика — съвсем тиха, адажио, изтъкана от дълбоки вибриращи звуци, сякаш слушах Майкъл Муур да свири на бас. Опитах се да усвоя ритъма й, да се движа в съгласие с него. И тогава, по някакъв странен начин, успях да го сторя — или пък ме обзе усещане за безвремие — и следващите няколко крачки направих леко и плавно, като че ли се плъзгах по повърхността.
Кой знае, може би Лабиринтът усети, че ми дължи услуга, и затова ми подаде ръка за няколко кратки мига.
Преминах през Последния Воал, озовах се право срещу стената от пламъци, добила отново оранжевата си окраска, и продължих напред. Следващата си глътка въздух поех в сърцето на огнения кръг.
Корал беше там, в центъра на Лабиринта, облечена точно както я бях запомнил — с меднокафява риза и зелени панталони за езда. Беше се отпуснала върху дебелото си кафяво наметало и сякаш спеше. Коленичих до нея и сложих ръка на рамото й. Тя не помръдна. Отметнах едно от медните й кичурчета и погалих леко лицето й.
— Корал?
Никакъв отговор.
Сложих отново ръка на рамото й и леко го раздрусах.
— Корал?
Тя пое дълбоко дъх и въздъхна, но не се събуди.
Раздрусах я малко по-силно.
— Събуди се, Корал.
Прихванах внимателно тялото й и я надигнах леко. Очите й не се отвориха. Очевидно над нея тегнеше някакво заклинание. Центърът на Лабиринта не е най-подходящото място за призоваване на Логрус, освен ако не са се запътил към отвъдното. Затова приложих добре познатия номер от приказките — наведох се и я целунах. Тя издаде тих, дълбок стон и клепките и трепнаха. Въпреки това състоянието й остана непроменено. Опитах пак. Същият резултат.
— Мамка му! — изръмжах през зъби.
Трябваха ми малко повече пространство, няколко полезни в моя занаят предмета и най-вече място, където да мога да призова безнаказано съответните сили.
Вдигнах я на ръце и заповядах на Лабиринта да ни пренесе в моите покои в Амбър.
— Заведи ни у дома — казах аз гласно, за по-голяма яснота.
Не последва нищо.
Пресъздадох съвсем точно в съзнанието си образа на своята стая в двореца и повторих мисловната си заповед.
Дори не помръднахме от мястото си.
Оставих внимателно Корал на пода и се взрях в Лабиринта през онази част на кръга, където пламъците бяха най-ниски.
— Виж — казах, — ако си спомняш, аз току-що ти направих една доста сериозна услуга, която бе свързана с немалък риск. Сега ми се ще да се разкарам оттук на мига и да взема тази дама със себе си. Ще бъдеш ли така добър да се потрудиш по въпроса?
Пламъците се снижиха и миг по-късно изчезнаха съвсем. Когато светлината около мен стана по-приглушена, успях да забележа, че Рубинът пулсира върху гърдите ми, подобно на лампичката на хотелски телефон с изключен звук. Вдигнах го и се вгледах в него.
Последното нещо, което очаквах да видя, бе кратък порнографски етюд, но точно това вървеше там в момента.
— Мисля, че си сбъркал канала — казах. — Ако имаш някакво съобщение, дай да го видим. В противен случай искам просто да си вървя у дома.
Нищо не се промени, но за сметка на това забелязах, че двете фигури в Рубина напомнят доста за мен и Корал. Мъжът и жената в кристала се бяха заели най-добросъвестно със съответното действие, прибягвайки до една не особено оригинална, но затова пък доста разпространена поза…
— Достатъчно! — изкрещях аз. — Ега ти шибаната недомислица! Като си се затъжил за Кама Сутра практики, мога да ти подсигуря професионалисти. Та тя дори не е в съзнание, за Бога…
Рубинът трепна отново, при това е яркост, от която ме заболяха очите. Веднага го пуснах. Коленичих и взех отново Корал на ръце.
— Не знам дали досега някой е опитвал да се върне по обратния път — казах, — но не виждам защо да не се получи.