Направих крачка към Последния Воал. Пред мен мигом се възправи огнената стена. Отскочих назад, но се спънах и паднах върху разстланото наметало. Притиснах Корал плътно към себе си, за да не я достигнат пламъците. Тя се озова върху мен. Стори ми се почти будна…
Ръцете й обхванаха лицето ми и тя се сгуши в мен. Изглеждаше ми по-отнесена от наркоман, който току-що си е ударил една хубава спринцовка.
— Корал?
— Мм? — каза тя.
— Изглежда, единственият начин да се измъкнем оттук е преди това да се любим.
— Мислех си, че никога няма да се сетиш — промълви тя, все още със затворени очи.
— Е, тази забележка поне ще ми помогне да се чувствам по-малко некрофил — казах аз, докато обръщах внимателно тялото и на една страна, за да мога да се добера до набъбналите под тънката материя розови зърна на гърдите й. Тя промърмори още няколко думи, които определено не успяха да ме убедят, че съзнава напълно какво прави. Все пак тялото й отговаряше доста по-ентусиазирано на моите движения и онова, което започна като чисто извращение, скоро доби съвсем приемливи — поне за мен — черти. Подробностите сигурно биха се сторили твърде постни на най-вещите в тези дела. Иначе, от магьосническа гледна точка, това си е доста интересен начин за неутрализиране на заклинание. Може пък Лабиринтът да притежава и нещо като чувство за хумор. Аз лично не съм убеден в това.
Пламъците на кръга и пламъците на страстта ни се уталожиха кажи-речи едновременно. Корал най-после отвори очи.
— Това като че ли видя сметката на огнения кръг — казах аз.
— А кога всичко наоколо ще престане да бъде като в сън? — попита тя.
— Добър въпрос — отвърнах. — И май само ти би могла да си отговориш.
— Ти спаси ли ме от нещо?
— Това май е най-простото определение, за което мога да се сетя.
Корал се поотдръпна и огледа пещерната зала.
— Сега разбра ли какво става с тези, които молят Лабиринта сам да прецени къде да ги изпрати? — добавих аз.
— Прекарват ги — отвърна тя.
— Именно.
Размърдахме се и си пооправихме дрехите.
— Това е нелош начин да се опознаем по-добре… — не успях да довърша, защото подът на залата се разклати от мощен земен трус.
— Какво ли ни чака занапред?! — промърморих аз, след като се прегърнахме чисто инстинктивно, за да потърсим, ако не закрила, то поне опора един от друг.
Всичко премина за един кратък миг и най-неочаквано Лабиринтът грейна така, като никога досега не бе правил поне пред мен. Поклатих глава. Разтърках очите си. Нещо не беше наред, макар сетивата ми да твърдяха точно обратното. Тогава грамадната обкована врата се отвори — навътре! — и аз осъзнах, че вече сме в Амбър, в истинския Амбър. Моята фосфоресцираща пътека все още водеше до прага, макар че вече избледняваше доста бързо. Върху нея бе застанала една дребна фигура. И още преди да успея да присвия очи, за да се вгледам по-внимателно в нея, почувствах познатата дезориентация и се озовахме в моята спалня.
— Найда. — възкликна Корал, щом зърна фигурата, отпусната върху леглото.
— Не съвсем — казах аз. — Това е само нейното тяло. Духът, който го обитава, определено не е на Найда.
— Не разбирам.
Съзнанието ми беше прекалено заето с мисълта за тайнствената фигура, която бях забелязал в подстъпите на Лабиринта. Бях се превърнал в съвкупност от болящи мускули, бунтуващи се нерви и разбити стави. Отидох до малката масичка, на която все още стоеше бутилката вино, която бях отворил за Джасра. Колко ли време бе изминало тук оттогава? Намерих две чисти чаши, напълних ги и подадох едната на Корал.
— Сестра ти беше доста зле малко преди да дойдете тук, нали?
— Да — отвърна Корал.
Отпих една солидна глътка.
— Тя е била съвсем близо до смъртта. Точно тогава в тялото и се е настанил един дух тай’ига — нещо като демон, тъй като Найда вече не се е нуждаела от него.
— За какво намекваш?
— Че тя всъщност е била мъртва.
Корал се втренчи в мен. Не успя да открие в очите ми онова, което търсеше, и затова реши да се задоволи с глътка вино.
— Знаех си, че нещо не е както трябва — каза тя. — След като се вдигна от леглото, тя просто не приличаше на себе си.
— Какво, гадна ли стана? Или по-скоро потайна?
— Не, доста по-мила отпреди. Найда винаги си е била истинска кучка.
— Не се ли спогаждахте?
— Преди да получи последния пристъп, никак. Тя не изпитва някаква болка, нали?
— Не, просто е заспала. Приспана със заклинание, ако трябва да бъдем точни.
— Защо не я освободиш? Не ми изглежда Бог знае каква заплаха.
— На мен също. Всъщност нещата стоят съвсем иначе — уточних аз. — Скоро ще я освободим. Но с това ще трябва да се захване моят брат Мандор. Заклинанието е негово.