— Мандор? Май не знам много за теб и за семейството ти?
— Не. Аз за твоето също. Виж, аз дори не знам кой ден сме днес. — Прекосих стаята и отворих широко прозореца. Навън беше ден, но не можах да преценя кое време е. Беше доста облачно. — Има нещо, което трябва да направиш още сега. Върви да видиш баща си. Нека се убеди сам, че си добре. Кажи му, че си се изгубила в пещерите или в Огледалния коридор. Измисли нещо. Боя се, че сме на път да предизвикаме дипломатически инцидент.
Корал допи виното си и кимна. После ме погледна, изчерви се и сведе очи.
— Ще се видим пак преди да си тръгна, нали?
Протегнах ръка и я погалих по рамото, без да съм особено сигурен какво изпитвам към нея в момента. После осъзнах, че това няма да свърши работа, и я прегърнах.
— Сама знаеш, че ще се видим.
— Ти си доста добър екскурзовод.
— Трябва пак да се поразходим заедно — казах аз. — Но нека първо нещата се поуталожат.
— Аха.
Отидохме до вратата.
— Искам да те видя пак — каза тя.
— Побързай, докато не съм се изпарил съвсем — отвърнах аз, докато отварях вратата. — Напоследък успях да опозная ада като петте си пръста.
Корал докосна бузата ми.
— Горкият Мерлин. Дръж се.
Изгълтах остатъка от виното на един дъх и извадих колодата си. Много ми се искаше да изпълня обещанието си към нея, но първо трябваше да се заема с някои неотложни дела. Изрових Картата на Дяволския Чекрък и се съсредоточих върху нея.
Усетих как почти мигновено повърхността й стана чувствително по-хладна. Само секунда след това образът на Чък изплува пред мен — червено кръгче, което се завъртя във въздуха.
— Ъъ, здрасти, татко — смотолеви той. — Тъкмо се чудех къде ли си се запилял. Когато се върнах в пещерата, ти вече беше изчезнал и въпреки всичките си усилия не успях да те открия сред Сенките. Дори не ми хрумна, че може просто да се прибрал у дома. Аз…
— За това после — казах аз. — Сега бързам. Свали ме веднага в пещерата на Лабиринта.
— По-добре първо чуй какво ще ти кажа.
— Какво?
— Силата, която те проследи до Владението, онази от която те бях скрил в пещерата…
— Да?
— Това беше самият Лабиринт.
— И сам се сетих… след известно време. Поприказвахме си и мисля, че поне засега сме в добри отношения. По-бързо ме свали долу. Важно е.
— Сър, боя се от това нещо.
— Тогава ме достави максимално близко и после изчезни. Трябва да проверя нещо.
— Чудесно. Насам.
Направих крачка напред. Чък се разрасна и завъртя диска си на деветдесет градуса спрямо мен. Проврях първо главата си през него, после раменете и тъй нататък, докато цялото ми тяло премина от другата му страна. Наоколо се възцари мрак и аз призовах своето Логрус-зрение. Оказа се, че съм застанал в коридора на подземието, точно до голямата врата към залата на Лабиринта.
— Чък? — казах тихо.
Отговор не последва.
Заобиколих ъгъла и се озовах до вратата. Все още беше отключена и поддаде, след като я бутнах. Фракир трепна леко на китката ми.
„Фракир?“
Тя също не ми отговори.
„Изгуби ли гласа си,приятелко?“
Тя трепна два пъти. Погалих я.
Първото нещо, което забелязах след като вратата се отвори изцяло, бе, че Лабиринтът определено е станал по-ярък. Но миг по-късно вече бях забравил за тази промяна, тъй като в самия му център бе застанала тъмнокоса жена, обърната с гръб към мен. Ръцете й бяха протегнати към тавана на залата. Почти успях да извикам името, което вероятно щеше да я накара да се обърне, но тя изчезна преди гласните ми струни да реагират. Ударих с юмрук по стената.
— Наистина се чувствам използван — произнесох гласно. — Заради теб си заложих задника на карта, за малко не се простих с живота на няколко пъти, задоволих метафизичните ти воайорски страсти и след като стана малко по-лъскав отпреди, вече си готов да ме сриташ отзад. Сигурно боговете на Силата — или с каквато там титла си се окичил — нямат навика да казват „благодаря“ и „съжалявам“, или пък „майната ти“, след като приключат с някой простосмъртен. Защото очевидно нямаш никакво намерение да ми върнеш жеста. Е, аз бях дотук. Няма повече да се оставя да ме разигравате като пионка в игричката си с Логрус. А какво ще кажеш да си срежа вената и да поопръскам тук-там?
В близкия край тутакси избухна нещо като енергиен взрив. Пред мен с оглушително свистене се издигна огнена кула, която се разрасна и се превърна в лице с неимоверна, нечовешка красота. Неговите черти бяха дотолкова универсални, че не можех да преценя с кой от двата пола да го свържа. Наложи ми се да прикрия очите си от ослепителната светлина.