— Ти не разбираш. — Гласът, който изрече тези думи, се роди сякаш от рева на пламъците.
— Знам. Затова съм тук.
— Делата ти не са останали незабелязани.
— Радвам се да го чуя.
— Нямаше друг начин, по който да постигна целта си.
— Е, постигна ли я в края на краищата?
— Постигнах я.
— Ами заповядай пак тогава.
— Обиждаш ме, Мерлин.
— Така, както се чувствам сега, не мисля, че имам какво да губя. Прекалено уморен съм, за да ме е грижа какво можеш да направиш е мен. Просто слязох тук долу, за да ти кажа, че си ми много, ама много задължен. Това е.
Последните няколко думи изрекох с гръб към Лабиринта.
— Дори Оберон не се е осмелявал да ми говори по този начин.
Свих рамене и тръгнах към вратата. Вдигнах десния си крак и когато стъпих на пода, вече се намирах в покоите си.
Свих отново рамене, отидох, до умивалника и плиснах шепа вода на лицето си.
— Добре ли си, татко?
Над каната с вода се бе появил един светъл кръг. Той се вдигна във въздуха и ме последва, докато прекосявах стаята.
— Нищо ми няма — успокоих го аз. — Ти как си?
— Супер. Онова нещо не ми обърна никакво внимание.
— Имащ ли някаква представа какво е намислил Лабиринтът?
— Той като че ли е в двубой с Логрус за контрола върху Сенките. Последният засега рунд завърши в негова полза. Каквато и да е причината, неговата сила е нараснала. Ти имаш пръст в тази работа, нали?
— Аха.
— Къде беше, след като изчезна от пещерата?
— Да знаеш нещо за един свят между Сенките?
— Между? Не. Това ми звучи безсмислено.
— Е, точно там бях.
— Как се озова там?
— Не знам. Доста трудно, ако се не лъжа. Мандор и Джасра добре ли са?
— Последния път бяха.
— А Люк?
— Нямах причини да търся и него. Искаш ли да го открия?
— Не точно сега. Искам първо да провериш кралските покои на горния етаж. Искам да знам дали в момента там има някой. Искам също да провериш камината в спалнята. Виж дали по десния ред от тухли всичко си е на мястото или една от тухлите все още е извадена и лежи върху полицата.
Чък изчезна, а аз закрачих из стаята. Боях се да седна или да легна някъде. Имах чувството, че ще заспя на мига и после ще имам доста проблеми със събуждането. Добре, че моето творение изникна отново още преди изкушението да е станало твърде силно.
— Кралицата е там — каза Чък. — В будоара си, по-точно. Тухлата на тайника си е на мястото, а по вратата на една от залите на горния етаж чука някакъв гном.
— По дяволите — промърморих аз. — Значи са разбрали, че липсва. Гном?
— Гном.
Въздъхнах.
— Май ще е най-добре да се кача догоре, да върна Рубина и да се опитам да обясня какво точно се случи. Ако Вайъли хареса историята ми, може би ще забрави да спомене на Рандъм за инцидента.
— Ще те прехвърля в покоите.
— Не, не мисля, че това ще е особено удачно в случая. Ще бъде неучтиво от моя страна. Най-добре ще е този път да почукам и да изчакам да ме приемат както му е редът.
— А как хората преценяват кога да почукат и кога направо да се вмъкнат?
— По принцип, когато е затворено се чука.
— Като гнома отвън ли?
Чух леко почукване някъде отвън.
— Този какво, да не е решил да обиколи двореца, чукайки безразборно по вратите? — попитах аз.
— Ами, той ги опитва поред, тъй че не бих казал, че чука безразборно. Дотук всички помещения, на чиито врати е почукал, бяха празни. Мисля, че ще стигне до твоята след около минута.
Отидох до външната врата, отключих я и излязох в коридора.
Наистина видях някакъв дребен тип да се приближава към моите покои. Той погледна към отворената врата, видя ме, зъбите му блеснаха сред внушителната му брада и той се запъти усмихнат към мен.
Забелязах, че е гърбав.
— Господи! — възкликнах. — Ти си Дуоркин, нали? Истинският Дуоркин!
— Да, доколкото ми е известно — отвърна той с глас, който трудно би могъл да мине за неприятен. — Надявам се, че ти си Мерлин, синът на Коруин.
— Аз съм. Каква необичайна чест в такова необичайно време!
— Не съм дошъл, за да обменям светските клюки — заяви той, след като се приближи достатъчно, за да се здрависа с мен и да сложи другата си ръка на рамото ми. — О, това не са ли твоите покои?
— Да. Няма ли да влезеш?
— Благодаря ти за поканата.
Въведох го вътре. Чък прибягна до изпитания номер със заблуденото слънчево зайче и кацна съвсем непринудено върху рицарската броня в ъгъла на дневната. Дуоркин направи един бърз тур из стаята, надникна в спалнята и подхвърли:
— Нека демоните си спят.
После дойде до мен, докосна леко Рубина, окачен все още на врата ми, поклати многозначително глава и накрая потъна в едно от креслата, на които се боях да седна, за да не заспя.