— Да ти налея ли чаша вино?
Дуоркин поклати глава.
— Не, благодаря. Ти поправи най-близкия Непълен Лабиринт, нали?
— Аз бях.
— Защо го направи?
— Нямах кой знае какъв избор.
— Най-добре ще е да ми разкажеш за това — каза старецът и зарови ръка в своята зловеща, неподстригана брада. Косата му също беше дълга и плачеше за гребен. Въпреки странния му вид, нищо в погледа му не говореше за евентуален пристъп на лудост.
— Историята ще се получи длъжка и за да остана буден, докато я разкажа до края, ще трябва да изпия една голяма чаша кафе — казах аз.
Той протегна ръце и пред нас се появи малка кръгла масичка, застлана с искрящо бяла покривка. Върху нея имаше две изящни порцеланови чаши за кафе, димяща сребърна кана, поставена върху малък спиртник, и поднос с доста апетитни на вид бисквити. Не бих могъл да примъкна всичко това с такава скорост. Не съм много сигурен дали дори Мандор би могъл.
— В такъв случай ще се присъединя към теб — каза Дуоркин.
Въздъхнах и налях кафето. После вдигнах Рубина на Справедливостта.
— Май ще е най-добре да върна това нещо на мястото му преди да започна. Така бях могъл да си спестя доста неприятности.
Понечих да стана, но старецът поклати глава.
— Не мисля — заяви той. — Ако сега го свалиш, най-вероятно ще умреш.
Седнах отново в креслото си и попитах:
— Сметана и захар?
ГЛАВА 9
Идвах бавно на себе си. Тази позната синева идваше от течението на предбитието, по което се носех сега. О, да, бях тук, защото… Бях тук, както се пее в песента. Завъртях се върху спалния си чувал, свих се на кълбо и отново заспах.
Когато отново отворих очи и се огледах, светът все още представляваше едно доста синьо място. Чудесно. Сигурното си е сигурно. Тогава си спомних, че Люк може да намине всеки миг, за да ме убие, и пръстите ми сграбчиха ръкохватката на оръжието, което лежеше до мен. Напрегнах слуха си, за да не пропусна шума на нечии приближаващи се стъпки.
Дали да прекарам и този ден в безполезни удари по синята стена? Или Джасра ще дойде пак, за да ми види сметката?
Пак?
Нещо не беше наред. В главата ми се въртяха адски много подробности за Джърт и Корал, Люк и Мандор… И дори за Джулия? Нима бях сънувал всичко това.
Паниката ме нападна, но в следващия миг си отиде. Странстващият ми дух се завърна заедно с остатъка от спомените ми и всичко си дойде на мястото.
Протегнах се. Седнах. Разтърках очи.
Да, бях отново в кристалната пещера. Не, всичко, което се бе случило след като Люк ме затвори там, не беше сън. Бях се завърнал тук — а/ тъй като тук времето течеше доста по-бързо от това в Амбър; б/ защото тук никой не можеше да ме безпокои с помощта на Картите и в/ защото не беше изключено дори Лабиринтът и Логрус да не успеят да се доберат до мен, докато съм в пещерата.
Отметнах един кичур от челото си, изправих се и се запътих към клозета. Идеята Чък да ме достави тук след раздумката с Дуоркин се оказа наистина добра. Бях сигурен, че съм спал поне дванайсетина часа — дълбок, необезпокояван сън, точно както си му е редът. Излях в гърлото си около половин литър вода и си измих лицето.
След като се избърсах с една от кърпите в складовата ниша и се облякох, отидох до изхода на пещерата и постоях под слънчевите лъчи, които преминаваха през отвора на тавана. Небето над мен изглеждаше ясно. Имах чувството, че само преди миг съм чул думите на Люк в деня, когато запречи изхода на пещерата с онзи солиден камък.
Измъкнах Рубина на Справедливостта изпод ризата си и го вдигнах високо, така че слънчевата светлина да проникне в неговите дълбини. Този път там не ме очакваше никакво съобщение.
Слава богу.
Седнах по турски и продължих да оглеждам кървавочервения кристал. Време беше да приключа с това — нали вече се чувствах отпочинал. Следвайки съвета на Дуоркин, затърсих Лабиринта в алената бездна на Рубина.
След известно време се появиха първите очертания. Не, не само ми се привиждаше — там беше. Гледах как структурата на Знака изплува постепенно. Нямах чувството, че се появява пред мен, по-скоро ми се струваше, че през цялото време е била там и само очите ми трябва да се нагодят постепенно към нейния образ, за да успеят да го възприемат изцяло. И най-вероятно беше точно така.
Поех дълбоко въздух и бавно го издишах. После още веднъж. След това се заех да огледам внимателно изникналата в кристала структура. Не можех да си спомня всичко, което бях чул от баща си за настройването към Рубина, но когато споменах на Дуоркин за това, той ми каза да не се притеснявам. Трябвало просто да огледам внимателно триизмерния образ на Лабиринта, да намеря началото му и да последвам очертанията чак до центъра. Щом настоях за повече подробности, старецът само прихна и след това ми каза да не се безпокоя.