Выбрать главу

Ами добре.

Завъртях бавно скъпоценния камък пред очите си и го приближих още. Високо вдясно в плетеницата се появи един малък отвор. Съсредоточих се върху него и той като че ли се устреми към мен.

Изведнъж се озовах там и проникнах вътре. Усещането от движението по линиите на Лабиринта в Рубина е доста интересно. Бих могъл да го сравня само с онези шантави влакчета, които описват пълни кръгове, спускат се шеметно и се катерят с бясна скорост, а на теб не ти остава нищо друго освен да крещиш на завоите, или пък докато си увиснал с главата надолу. Зави ми се леко свят и скоро престанах да се възприемам като същество от плът и кръв, което не ми попречи да осъзная, че съм станал вир-вода и очите ме болят от напрегнатото взиране.

Нямах никаква представа колко време ми отне настройването към Рубина на Справедливостта. Дуоркин ми бе казал, че моето безочие едва ли е единствената причина, поради която Лабиринтът е поискал да ме прати на оня свят още щом мисията ми бъде завършена, а Непълния Лабиринт възстановен. Но той така и не пожела да каже нещо по-конкретно, тъй като се боеше, че ако науча истинската причина, това би могло да повлияе на избора, който ми предстои да направя. Всичко това ми звучеше доста налудничаво, но въпреки това старецът не ми се стори нито веднъж не с всичкия си, въпреки че всички слухове и легенди за него твърдяха точно обратното.

Съзнанието ми се носеше през кървавите дебри на Рубина. Онези части на Лабиринта, през които вече бях преминал, и другите, които тепърва трябваше да прекося, проблясваха край мен със скоростта на мълния. Непрекъснато ме преследваше страхът, че ще се сблъскам с някоя невидима преграда или с някой Воал и ще се разбия на милиони малки парченца. Вече нямах никаква власт над посоката си на движение, а скоростта продължаваше да нараства. Примирих се с факта, че няма начин да се измъкна преди да съм достигнал до крайната точка.

Дуоркин предположи, че когато слязох за втори път в пещерата, за да разбера кого съм мярнал там, единствено Рубинът ме е предпазил от гнева на Лабиринта. Все пак не можех да го нося прекалено дълго, защото това би ме погубило. Той реши, че трябва да се настроя към Рубина — като баща си и Рандъм — преди да го сваля от врата си. По този начин щях да се сдобия с един нов, по-съвършен образ, който вероятно щеше да ме предпази също толкова успешно от плановете на Лабиринта. Би било глупаво от моя страна да споря по този въпрос с човека, който най-вероятно бе създал Знака на Реда с помощта на Рубина. Затова се съгласих с него. Но въпреки това се чувствах твърде уморен, за да направя онова, което той ме съветваше. Точно затова ми се наложи да се върна в моята кристална пещера, в моето убежище — за да мога да си почина.

А сега… Сега летях стремително напред. Превъртах се. Подобията на Воалите, които срещах в Рубина, далеч не бяха по-приятни, въпреки че се чувствах почти в безтегловност. Всеки подобен пасаж изцеждаше силите ми като пробягана на Олимпийските игри миля. От една страна, съзнавах, че стоя сред пещерата, вдигнал магическия камък пред очите си, но от друга, усещах сърцето си да бие бясно, като при невероятно физическо натоварване. Пространството пред мен беснееше като разклатено в кристална чаша мерло, реколта 1985. Напред, надолу, около… Яркият кървав прилив ме връхлиташе неумолимо. В съзнанието ми се изписа някакво послание. То започваше с дума, която дори не можех да произнеса. По-светло, още по-светло. По-бързо, все по-бързо. Сблъскване с рубинена стена, размазвам се върху нея, но въпреки това продължавам напред. Шопенхауер да ми е на помощ. Изминаха век или може би два и тогава — най-неочаквано — пред мен се появи изход. Устремих се право към светлината на тази избухнала звезда. Червено, червено, червено, нося се напред, отдалечавам се като моята малка, яхта „Звезден прах“, течението ме подема, тласка ме, завръщам се у дома…

Сринах се на пода. Не припаднах, но и съзнанието ми определено не беше в нормалното си състояние. Нещо като просъница, от която сякаш можех да се пренеса в коя да е точка или кой да е миг във времето. Но защо? Реших, че съм заслужил това състояние на еуфория, гмурнах се в него и останах там дълго, дълго.

Когато накрая му се наситих, се изправих на крака, залитнах и се опрях на стената. После пих вода до насита. Чувствах се гладен като вълк, но нито една от сухите замразени храни в пещерата не събуди апетита ми. Още повече че можех лесно да си доставя нещо далеч по-прясно.