Панелът наистина помръдна и аз се промъкнах чевръсто през разкрилия се отвор, като преди това осветих пътя си е магически пламък. Добрах се бързо до нишата и открехнах внимателно и безшумно капака на наблюдателния процеп. Мислено благодарих на онзи, който бе поставил — волно или неволно — едно солидно кресло от другата страна на стената: то прикриваше добре процепа и въпреки това осигуряваше добра видимост към библиотеката.
Рандъм беше наистина там и съсипваше барабаните от пердах. Близо до него беше седнал Мартин, опакован в кожа и вериги от главата до петите, заслушан внимателно в солото на баща си. Кралят изпълняваше номер, който виждах за пръв път в живота си. Той свиреше с пет палки — по една в двете си ръце, две под мишниците и една стисната между зъбите. Петте палки сменяха местата си кажи-речи непрекъснато. Тази в устата на Рандъм отиваше под дясната му мишница, палката от дясната мишница падаше в дясната ръка, онази от дясната ръка прелиташе в лявата и така докато кръгът се затвори, при това без в солото да се усети липсата дори на един-единствен удар. Изумително. Не можах да откъсна погледа си, докато номерът не приключи с един финален артилерийски залп. Барабаните на Рандъм едва ли биха минали за мечтания от всеки фюжън-барабанист комплект от прозрачна пластмаса, чинели с размерите на бойни щитове, безброй секции плюс две каси в добавка, но онова, което той успяваше да изцеди от тях, би скрило топката на доста професионалисти.
— Никога преди не съм виждал нещо подобно — чух да казва Мартин.
Рандъм вдигна рамене.
— Малко повече постоянство… — отвърна Рандъм. — Научих този номер от Фреди Муур през 30-те. Тогава свиреше с Арт Хоудс и Макс Камински. Забравил съм къде точно. Други времена бяха тогава, нямаше микрофони, осветлението беше кофти. Трябва да показваш такива номера или да се обличаш смешно, ми каза той, иначе публиката ще заспи.
— Жалко, че такива музиканти са били принудени да угаждат на пияндетата.
— Да, но поне не им се налагаше да си трошат инструментите по сцената и да се обличат като вас.
Последва мълчание. Нямаше как да видя изражението на Мартин.
— Татко, идеята е коренно различна — каза той накрая.
— Сигурно, сигурно — подхвърли Рандъм, после остави три от палките и отново се нахвърли върху барабаните.
Облегнах се на стената и се заслушах. Миг след това бях сепнат от ненадейното включване на един алтсаксофон. Погледнах отново през процепа и видях, че именно Мартин, обърнат с гръб към мен, обслужва въпросния инструмент. В неговото свирене имаше нещо от маниера на Ричи Коул, което особено ми допадна. Като цяло бях адски изненадан. Но колкото и да ми харесваше всичко това, скоро почувствах, че мястото ми не е там. Затова отворих внимателно панела и се измъкнах от нишата. Реших, че ще е по-добре да прекося трапезарията вместо да мина още веднъж край вратата на библиотеката. Музиката ме съпровождаше известно време и аз започнах да съжалявам, че не умея като Мандор да запечатвам мелодии в скъпоценни камъни. И все пак си мисля, че Рубинът на Справедливостта едва ли би се почувствал поласкан, ако най-неочаквано сред неговите тайни се озове и „Блус до побъркване“.
Бях намислил да продължа по източния коридор до мястото, където той се пресича със северния в близост до моите покои, след това да се кача до кралския апартамент на горния етаж и да върна Рубина на Вайъли, тъй като смятах, че при нея ще успея да се измъкна само с обещанието да й обясня всичко по-късно. Ако ли пък не, предпочитах да давам обяснения пред нея, отколкото пред Рандъм. Това щеше да ми даде възможността да прескоча цял куп подробности, за които тя нямаше да се сети да ме попита. Естествено, рано или късно щеше да ми се наложи да изложа версията си и пред Рандъм, но колкото по-късно, толкова по-добре.
Стигнах до покоите на баща си. Бях взел със себе си ключа за тях, тъй като смятах да намина по-късно по очевидни — поне за мен — причини. Но тъй като и бездруго бях стигнал дотук, можех да спестя известно време като вляза веднага. Отключих входната врата и се вмъкнах вътре.