Сребърната роза бе изчезнала от малката ваза в антрето. Странно. Пристъпих напред и изведнъж долових тих разговор, който идваше от съседната стая. Замръзнах. Говорещите почти шепнеха и затова не успях да различа отделни фрази или дори думи. Може би той беше вътре. Но да се нахълтва в нечия спалня не е особено тактично, особено когато обитателят й не е сам, дори когато става въпрос за спалнята на баща ти, а ти си влязъл в апартамента му със свой собствен ключ. Изведнъж се почувствах доста неловко. Прииска ми се да се измъкна възможно най-бързо. Свалих от колана си Грейсуондир и го окачих до едно брезентово яке на закачалката в антрето. После се измъкнах навън и заключих вратата възможно най-безшумно.
Виж ти. Дали пък Коруин наистина не се появяваше тук от време на време, успявайки все някак да остане незабелязан? Или в неговите покои ставаше нещо съвсем друго? Бях чувал на няколко пъти да се говори, че в Някои от по-старите помещения в двореца има врати, водещи към пространства в други измерения и стига човек да знае как да ги открие и отвори, те бяха могли да му послужат като чудесен килер, но и като доста удобен вход или изход. Ето още едно нещо, за което не се бях сетил да попитам Дуоркин. Може би разполагах с джобна вселена, скрита под леглото ми.
Обърнах се и бързо се отдалечих. Когато стигнах до пресечната точка на двата коридора, където левият завой щеше да ме отведе до стълбището към горния етаж, а десният до моите покои ми хрумна и един трети вариант. Сетих се, че право срещу мен, от лявата страна на северния коридор, малко след рядко използваните покои на Бенедикт има една гостна. Отидох дотам, влязох вътре и потънах в едно от удобните ъглови кресла. Всичко, което исках, бе да се справя с враговете си, да помогна на приятелите си, да разкарам името си от всички черни списъци, в които то вероятно вече присъстваше, да открия баща си и да реша какво да правя със спящата тай’ига. После можех да продължа прекъснатото си странстване както го бях замислил в самото начало. Всяко едно от тези дела изискваше от мен да си отговоря на почти риторичния въпрос — каква част от плановете си можех да си позволя да споделя с Рандъм?
Спомних си за неговия дует с Мартин в библиотеката. Знаех, че преди да се възцари не по свое желание на престола на този свят-първообраз, Рандъм е бил доста буен и съвсем неуправляем. Но бащинството, семейството и изборът на Еднорога, изглежда, го бяха променили наистина издъно. Може би повечето от промените бяха наистина за негово добро и за доброто на Амбър, но той сигурно се бе простил с много от удоволствията, които си бе позволявал преди. Точно сега му се бяха струпали достатъчно главоболия дори само около проблемите в Кашфа и Бегма. Рандъм не се бе поколебал дори да прибегне до политическо убийство и да се намеси в борбата за освободения престол, за да запази на всяка цена политическото равновесие между кралствата на Златния Кръг. А кой знае с какви още проблеми му се бе наложило да се справя междувременно? Дали наистина нямаше да е по-добре да не го замесвам в още една каша, при това каша, с която вероятно можех да се справя и сам? Освен това, ако го запознаех с хода на събитията, той вероятно щеше да ми забрани да предприема цял куп неща и така да ми върже ръцете, макар и неволно. А моментът можеше наистина да се окаже повратен за мен.
Досега не се бях клел във вярност към Амбър. Никой не бе искал от мен нещо подобно. В края на краищата аз бях син на Коруин, бях дошъл тук по своя воля и дворецът се бе превърнал в мой дом в периода преди да отпътувам за сянката Земя, където бяха получили образованието си и повечето членове на кралското семейство. После се връщах често и обикновено се разбирах доста добре с всички. Не виждах защо идеята за двойното гражданство да не пасва на случаи като този.
Винаги се бях надявал, че няма да ми се наложи да избирам между Амбър и Хаос. Не бих го направил нито заради Змията или Еднорога, нито заради Логрус или Лабиринта, нито пък заради коронования глава на кое да е от двете кралства.
Всичко това ми говореше, че не трябва да представям на Вайъли дори съкратения вариант на настоящите събития. Ако успеех да върна Рубина на мястото му, без някой да ме забележи, едва ли някой би тръгнал да ме търси, за да му давам обяснения. Най-добрият начин да избегнеш лъжите е да не позволиш да ти бъдат задавани неудобни въпроси, нали така?
Добре. Ако все пак ситуацията излезеше извън контрол, винаги можех да кажа за това на Рандъм. Така просто щях да му спестя няколко допълнителни грижи. Най-хубавото нещо в търсенето на оправдание е, че винаги можеш да обърнеш нещата така, че действията да изглеждат неизбежни, а не меко казано необмислени. Протегнах се.