— Чък? — казах тихо.
Отговор не последва.
Понечих да измъкна Картите, но още преди да съм ги докоснал, един блестящ диск префуча през стаята.
— Значи все пак си ме чул.
— Усетих, че имаш нужда от мен — поправи ме той.
— Както и да е — съгласих се аз, свалих Рубина и го задържах пред себе си. — Мислиш ли, че ще можеш да го върнеш в тайника до камината в кралските покои, без никой да те усети?
— Никак не ми се иска да се докосвам до това нещо — отвърна Чък. — Не знам как неговата структура би повлияла на моята.
— Добре. Тогава ще намеря начин да се справя с това сам. Време е да проверя една своя хипотеза. Ако Лабиринтът ме нападне, опитай да ме измъкнеш навреме, става ли?
— Дадено.
Оставих Рубина на близката масичка.
След около половин минута осъзнах, че съм се сгърчил в очакване на смъртоносния удар на Лабиринта. Отпуснах се. Поех дълбоко въздух. Нищо ми нямаше. Сигурно Дуоркин бе имал право и сега Лабиринтът щеше да ме остави на мира. Той ми каза също да опитам да призова образа от Рубина, точно както призовавам Знака на Логрус. Имало някои магически умения, които можели да бъдат придобити само по този начин, но старецът така и не намери време да ми обясни малко по-детайлно как бих могъл да използвам тези умения, а само подхвърли, че един магьосник би трябвало сам да се сети. Реших засега да не се занимавам точно с това, тъй като при настоящите обстоятелства не бях особено склонен да си имам много вземане-даване с Лабиринта на каквото и да било ниво.
— Хей, Лабиринт — казах. — Искаш ли просто да забравим заслучилото се?
Никой не си направи труда да ми отговори.
— Мисля, че усеща твоето присъствие тук и е наясно с това, което ти току-що направи — отбеляза Чък. — Усещам излъчването му. Това би могло да означава, че ти се е разминало.
— Може би — съгласих се аз и измъкнах колодата си.
— С кого искаш да се свържеш? — попита Чък.
— Любопитен съм как ли е Люк — отвърнах аз. — Искам да се убедя, че е добре. Бих искал да се свържа и с Мандор. Надявам се, че си го изпратил на безопасно място.
— О, разбира се, на най-доброто възможно. Кралица Джасра също. И нея ли искаш?
— Не съвсем. Не искам никой от тях. Просто исках да разбера дали…
Чък изчезна. Честно казано, не бях съвсем сигурен кое е за предпочитане — сегашното му старание да ми угоди или предишната му войнственост.
Измъкнах Картата на Люк и се взрях в нея.
Някой мина край вратата, но стъпките му се отдалечиха по коридора.
Усетих присъствието на Люк, макар в съзнанието ми да не се появи никакъв образ.
— Люк, чуваш ли ме?
— Аха — отвърна той. — Добре ли си, Мърл?
— Аз да — казах. — А ти? Здравата се поступахте онази…
— Нищо ми няма.
— Чувам гласа ти, но нищо не виждам.
— Затъмнил съм връзката. Не го ли знаеш този номер?
— Никога не съм се замислял за нещо подобно. Трябва да ме научиш някой път. А каква е причината?
— Някой би могъл да се свърже с мен и да разбере какво съм намислил.
— Ако си намислил да щурмуваш Амбър, да знаеш, че много ще се ядосам.
— Хайде стига. Нали ти дадох дума! Става въпрос за нещо съвсем друго.
— Мислех си, че си пленник на Далт.
— Точно така.
— Ами още не съм забравил, че той първо за малко не те уби, а онази вечер успя здравата да те срита.
— Първия път е забърсал някаква стара магия, оставена още от Шару. Колкото до пердаха, това си беше чиста проба бизнес. Ще се оправя. Но преди това ще трябва да се потрудя по въпроса и времето ми е скъпо. Чао.
Връзката прекъсна.
Шумът от стъпки секна и на близката врата се почука. Малко след това вратата се отвори и после отново се затвори. Не чух никаква размяна на реплики. Съседните два апартамента бяха този на Бенедикт и моят собствен. Бях убеден, че Бенедикт не е в покоите си. Освен това си спомних, че не заключих моята врата след като излязох. Следователно…
Грабнах Рубина, прекосих стаята и излязох. Проверих вратата на Бенедикт. Заключена. Огледах внимателно коридора, после отидох до стълбището и огледах и там. Наоколо нямаше никого. Отидох отново до вратата на моя апартамент и се заслушах. Нито звук. Другите две възможности, за които се сещах, бяха покоите на Жерар надолу по страничния коридор и тези на Бранд, в съседство с моите. По едно време бях намислил — изцяло в наложения от Рандъм реформаторски дух — да съборя общата стена и да обединя двата апартамента, тъй като резултатът щеше да бъде едно наистина нелошо жилище. Но слуховете, че покоите на мъртвия принц са обитавани от призраци, както и воят, който понякога долиташе оттам нощем, ме разубедиха.