Въздъхнах. Протегнах ръка към рамото й, но осъзнах, че все още стискам в нея Рубина на Справедливостта, така че казах:
— Виж, разбирам те. На мен също не ми беше никак леко да ти покажа сестра ти в това състояние и след това да ти кажа истината. Мота само да призная, че съжалявам за това. Обещавам ти, че няма да й причиня болка. Но просто не искам да се захващам със заклинание, което не е мое…
Точно тогава Найда изстена тихо. Вгледах се внимателно в нея, но през следващите две-три минути не последва нищо особено.
— Тази сфера във въздуха ли висеше? — попитах аз. — Защото не си спомням Мандор да я е използвал за последното си заклинание.
Корал поклати глава.
— Лежеше на гърдите й. Едната й длан я закриваше.
— Как се сети да провериш точно там?
— Просто позата ми се стори неестествена. Ето.
Тя ми подаде сферата. Аз я взех и я претеглих върху дланта на дясната си ръка. Нямах никаква представа за принципа, заложен в нея. За Мандор металните сфери бяха онова, което Фракир бе за мен — веществено магическо оръжие, пробудено за нов живот в сърцето на Логрус.
— Ще я върнеш ли на мястото й? — попита Корал.
— Не. Както вече казах, заклинанието не е мое. Не знам как действа то и затова не искам да се меся по никакъв начин.
— Мерлин…
Шепотът бе дошъл от Найда, макар че очите й бяха все така затворени.
— Май ще е по-добре да отидем в съседната стая — казах аз. — Но преди това ще използвам едно свое заклинание — нещо като леко успокоително…
Въздухът зад Корал потрепна и в него проблеснаха няколко искри. Тя сигурно се бе досетила по изражението ми, че е станало нещо, защото веднага се обърна.
— Мърл, какво е това? — попита тя, отстъпвайки крачка назад от оформящата се златиста арка.
— Чък? — казах аз.
— Точно така — обади се той. — Джасра не беше там, където я оставих, но затова пък водя брат ти.
В очертанията на арката се появи Мандор, облечен както обикновено в черно, с буйна сребристосива коса. Той погледна първо към Корал и Найда, след това погледът му се спря върху мен и на устните му се появи усмивка. После направи крачка и замръзна на мястото си. Никога не бях виждал на лицето му изражение толкова близко до признаците на неподправената уплаха.
— Велики Хаос! — възкликна той и с едно-единствено движение сътвори пред себе си защитно поле. — Как си успял да се сдобиеш с този кристал?
Мандор отстъпи назад. Арката, през която се бе появил, тутакси се сви, прие формата на златно, калиграфски изписано „О“ и Чък прекоси стаята, за да застане до мен.
Най-неочаквано Найда се надигна в леглото, мятайки налудничави погледи из стаята.
— Мерлин! — извика тя. — Добре ли си?
— Засега да — отвърнах аз. — Не се притеснявай. Спокойно. Всичко е наред.
— Кой е бърникал из заклинанието ми? — попита Мандор, докато Найда спускаше краката си от една страна на леглото. Корал се сви в своя ъгъл.
— Стана съвсем случайно — казах аз.
Отворих дясната си ръка. Металната сфера се издигна във въздуха и мигновено се понесе към собственика си, плъзгайки се на милиметри край Корал, която вече бе заела отбранителната поза, характерна за бойните изкуства, без да е особено сигурна от кого трябва да се защитава, така че непрекъснато се въртеше ту към Мандор, ту към Найда, ту към Чък… И отново.
— Спокойно, Корал — казах аз. — Никой няма да ти стори нищо.
— Лявото око на Змията! — извика Найда. — Освободи ме, о, Безформени, и аз ще следвам волята ти!
Междувременно Фракир се опитваше да ме осведоми, че нещо не е наред, в случай че не съм забелязал.
— Какво става тук, по дяволите? — викнах аз.
Найда скочи, хвърли се напред, изтръгна с нечовешката си сила на демон Рубина на Справедливостта от ръката ми, изблъска ме встрани и хукна към коридора.
Залитнах, но бързо възстанових равновесието си.
— Дръжте тай’ига-та! — изкрещях след това и Дяволския Чекрък префуча край мен, последван от сферите на Мандор.
ГЛАВА 10
Аз излетях трети от стаята. Завих вляво и се втурнах с все сила по коридора. Тай’ига-та може и да е бърза, но и аз мога да тичам доста добре, особено когато се наложи.
— Нали уж трябваше да ме защитаваш! — извиках след нея.
— Тази заповед взе връх над обвързващата магия на твоята майка — отвърна ми тя.
— Какво? Майка ми ли?
— Тя ме подчини на волята си и ме принуди да се грижа за теб, малко преди да постъпиш в колежа. Най-после съм свободна!