Замириса ми на изгоряла коса. Разкарах набързо кълбото.
— Я чакай малко! — извиках. — Да не би да имах някакъв избор?!
— Беше ти дадено правото да избереш — заяви Логрус, — и ти направи своя избор.
— Така е — намеси се Лабиринтът. — Но всичко това бе сторено единствено, за да бъде възстановен балансът, който ти бе нарушил в своя полза.
— Да бъде възстановен?! Ти се престара! Сега везните отново са наклонени, но вече в твоя полза! Освен това балансът бе променен в моя полза от бащата на този предател. — Към главата ми се понесе ново огнено кълбо, което този път отстраних навреме.
— Ти вероятно си го изкушил да го стори.
— Ако ми дадеш Рубина — каза Дуоркин, — аз бих могъл да го занеса там, където никой от тях няма да може да го достигне, поне докато нещата се уталожат.
— Не знам дали бих могъл да го измъкна по някакъв начин — отвърнах аз, — но ще имам едно наум.
— Дай ми камъка — обърна се Логрус към Чък — и ще те направя мой пръв служител.
— Ти оперираш с данни — каза Лабиринтът. — Мога да ти дам информация, с която не разполагат на никоя от Сенките.
— Ще ти дам сила — каза Логрус.
— Не съм заинтересуван — отбеляза Чък.
Цилиндърът се завъртя и след това изчезна. Логрус нададе вой. Лабиринтът изрева и образите на двата Знака се втурнаха един към друг, за да се срещнат някъде около вратата на Блийс.
Задействах всички защитни заклинания, с които разполагах. Усетих как някъде зад мен Мандор стори същото. Свих се на кълбо и закрих главата си с ръце…
Падах. Носех се надолу по ослепително ярък, лишен от всякакви звуци кладенец. Няколко отломки се стовариха върху мен от най-различни посоки. Изведнъж ми бе светнало за доста неща. Жалко, че най-вероятно така и щях да си отида от този свят, без да успея да изложа на някого своето прозрение за истинската природа на реалността. Лабиринтът не даваше и пет пари за потомците на Амбър, точно както и Логрус не се интересуваше ни най-малко от съдбата на обитателите на Хаос. Силите бяха загрижени най-вече за самите себе си, за разните му там вселенски закони и за Еднорога и Змията. На тях не им пукаше за мен, за Корал или Мандор, а най-вероятно дори и за Дуоркин и Оберон. Всички ние бяхме за тях просто инструменти, понякога неудобни, друг път полезни, които биват създавани, използвани и унищожавани, след като изпълнят предопределението си…
— Подай ми ръка — каза Дуоркин и аз го видях, сякаш бях установил с него контакт чрез Картите. Протегнах се и…
…паднах на някакъв шарен килим, постлан върху твърд каменен под. Огледах се. Това вероятно беше онази стая без прозорци, за която бе споменал баща ми, претъпкана с книги и екзотични предмети и осветена от висящи във въздуха глобуси.
— Благодаря ти — казах и се изправих бавно. После пооправих дрехите си и разтрих изтръпналия си ляв крак.
— Долових част от мислите ти — каза Дуоркин. — Това не е всичко.
— Сигурно, но понякога предпочитам да съм в неведение по някои въпроси. Каква част от приказките на двата Знака беше истина?
— Всичко, от игла до конец. С уговорката, че едва ли би могло да се каже със сигурност кой от тях е започнал пръв. Настоящите събития бяха предходени от повреждането на Първичния Лабиринт. Но ако Лабиринтът се бе позовал на този факт, Логрус щеше да му напомни за Деня на Прекършените Разклонения, няколко века преди това.
— Не бях чувал за този ден — казах аз.
Дуоркин сви рамене.
— Това не ме учудва. Не беше кой знае какво, но те гледат иначе на нещата. Това, което искам да кажа, е, че този спор би могъл да продължи безкрайно, докато накрая се стигне до някои от началните събития, които са твърде мъгляви, за да бъдат тълкувани еднозначно.
— Е, какъв е отговорът тогава?
— Отговорът ли? Това не е час по аритметика, момчето ми. Единствените отговори, които могат да бъдат дадени в този случай, биха заинтригували само философите, тъй като нямат никаква практическа стойност.
Той наля някаква зелена течност в една малка чашка и ми я подаде.
— Изпий това.
— Малко ми е рано за първото питие.
— Това не е аперитив, а лекарство — обясни Дуоркин. — Нервният шок вече ти чука на вратата, независимо дали си наясно с това, или не.
Опънах течността на един дъх и тя ме изгори като истински алкохол, макар че вкусът й ми се стори по-различен. През следващите няколко минути почувствах как тялото ми се отпуска блажено дори на места, в които не бях усетил никакво особено напрежение.
— Корал, Мандор… — казах после.