— Да, типично в неин стил — съгласи се Рандъм. — Ако само се бях усъмнил, че я е измамил, щях лично да се заема с него. Все някак щях да преживея срама от постъпката си. Аз поставям някого на трона на Кашфа, а той бива свален от човек, който се намира под протекцията на жена ми. Направо намирисва на несъгласие не между кого да е, а между краля и кралицата. Мразя да оставям подобно впечатление у поданиците и приближените си.
— Имам чувството, че Люк ще се държи прилично като крал на Кашфа. Познавам го достатъчно добре и знам, че е способен да оцени подобен жест. Според мен няма да ни е никак трудно да се разбираме с него по всички спорни въпроси.
— Обзалагам се, че ще е така. А как иначе?!
— Наистина — казах аз. — Какво ще стане сега с предишната уговорка за Еринор.
Рандъм се усмихна.
— Последните събития ми развързват ръцете. И слава Богу. През цялото време бях като на тръни заради реакцията на Бегма. Уговорката вече не важи. Нека се оправят сами, мътните ги взели.
— Убеден съм, че Арканс е все още жив — подхвърлих аз.
— Мислиш, че Люк го държи като заложник, за да ме принуди да включа Кашфа в Златния кръг, така ли?
Свих рамене.
— До каква степен държиш на Арканс?
— Задължен съм му, тъй като аз го натопих в тази каша, но не чак толкова, че да позволя да ме изнудват заради него.
— Разбирам.
— В момента дори фактът, че сме се захванали с делата на второстепенна сила като Кашфа, уронва в известна степен авторитета ни.
— Така е — съгласих се аз, — но Люк все още не е коронован като владетел на Кашфа и отношенията ни с него не са официални.
— Арканс сигурно щеше все още да се радва на живота в провинциалното си имение, ако не бях аз. А Люк, доколкото разбирам, ти е приятел — доста своенравен приятел, но все пак приятел.
— Значи искаш да му подхвърля съвсем случайно нашата идея, докато говорим, да речем, за изкуство?
Рандъм кимна.
— Но ще ти се наложи да си побъбриш с него съвсем скоро. Всъщност като че ли няма да е зле да присъстваш на коронацията в Кашфа, като приятел на бъдещия крал. Ти можеш спокойно да минеш за неутрална страна в конфликта, а Люк сигурно ще се почувства поласкан.
— Но това едва ли ще го накара да се откаже от членството в Златния Кръг.
— Той трябва да е наясно, че дори да склоня да отстъпя по този въпрос, за Еринор и дума не може да става.
— Разбирам.
— Освен това ти забранявам да ни замесваш в каквито и да било конфликти.
— И това ми е ясно.
— Тогава защо не се поизмиеш и не идеш да поговориш с него? Твоето място е на отсрещната страна на пропастта. Можеш да излезеш през ей онази дупка и да преминеш по единствената здрава греда, която все още свързва двата бряга, и после да се спуснеш на долния етаж.
— Добре, отивам — отвърнах аз и понечих да тръгна. — Имам само още един последен въпрос.
— Да?
— Баща ми да си е идвал наскоро?
— Аз поне не знам за нещо такова — каза Рандъм и поклати бавно глава. — Но нека не забравяме, че всички ние сме доста добри в промъкването, особено когато искаме да останем незабелязани на всяка цена. Все пак си мисля, че той би ми се обадил.
— И аз така смятам — казах аз, после излязох през дупката в стената и се насочих към зейналата в пода пропаст.
ГЛАВА 11
Увиснах на гредата, залюлях се и се пуснах. Приземих се почти грациозно насред коридора на долния етаж, някъде помежду двете врати на моите покои. Може би трябваше по-скоро да кажа: до единствената оцеляла врата на моите покои, тъй като другата просто липсваше заедно с част от стената. Липсваше и един от любимите ми шкафове, в който бях наредил колекцията си от мидени черупки, събирани от плажовете по цял свят. Жалко.
Направих крачка напред, но веднага спрях. Разтърках очите си. Гледката на полуразрушения ми апартамент бе тутакси изместена на заден план от нещо далеч по-интересно, още повече че разрушените апартаменти вече трудно биха могли да ме впечатлят. Особено след онзи 30-и април…
Обърнах се бавно, точно като във филма „Ниагарски водопад“ на Хал Роуч.
Да.
От другата страна коридора, право срещу останките от моите покои, там където преди имаше само една гола стена, се бе появил коридор, който водеше право на север. Огледах внимателно искрящите му стени. Невероятно. Боговете току-що ме бяха потупали насърчително по рамото. Вече бях минавал по този коридор, докато той обитаваше едно от по-обичайните си местонахождения — на четвъртия етаж, между няколко складови помещения, разположен в посока изток-запад. Коридорът на Огледалата — една от интригуващите аномалии на двореца в Амбър, прочут с безбройните си огледала. Безбройни в буквалния смисъл. Опитайте се да ги преброите и никога няма да достигнете два пъти до една и съща цифра. По цялото протежение на коридора блещукаха пламъчетата на свещи, които го изпълваха с безброй причудливи сенки. Стените му бяха покрити с най-различни огледала — големи, малки, продълговати, широки, оцветени, криви, с изящни рамки, с най-обикновени рамки, с формата на най-причудливи геометрични фигури със заострени ъгли, с аморфни очертания, гравирани…