Продължих, улавяйки на ръба на полезрението си неземни пейзажи, екзотични същества, намеци за минали събития, образи на мъртви приятели и родственици. Нещо дори се опита да ме докосне, но аз му махнах да се разкара. След онова кошмарно пътуване между Сенките бях позагубил страстта си към странните проявления и евентуалните заплахи. Стори ми се, че мярнах обесен мъж с вързани зад гърба ръце, полюшван от буреносен вятър под небе, нарисувано сякаш от Ел Греко.
— Последните ми няколко дни не бяха от най-приятните — казах аз, — а положението не се е подобрило особено. Искам да кажа, че не разполагам с излишно време.
Нещо ме сръга в десния бъбрек. Обърнах се, но наоколо нямаше никого. После усетих как някой сложи ръка на рамото ми. Този път се завъртях почти мигновено. Отново никой.
— Извинявам се — промърморих. — Давай както си знаеш, щом е толкова важно.
Невидимите ръце продължиха да ме побутват и дърпат, изтласквайки ме край серия от красиво оформени огледала, докато накрая се озовах пред евтино огледало, чиято дървена рамка бе осеяна с петна. Изглеждаше сякаш е купено от някоя мизерна разпродажба. Около отражението на лявото ми око имаше лек дефект. Силите, които ме бяха довели пред него, най-сетне ме оставиха на мира. Помислих си, че вместо да ме блъскат насам-натам, можеха просто да пренесат огледалото при мен.
Промърморих за всеки случай едно „благодаря“ и се вгледах по-внимателно. Мръднах главата си напред и назад, наляво и дясно, при което образът ми в огледалото се накъдри. Повторих същите движения още веднъж, очаквайки най-после да се случи нещо.
Отражението на лицето ми остана непроменено, но след като поклатих глава за трети или четвърти път, огледалният фон вече не беше същият. Нямаше и следа от отрупаната с огледала стена, която бях гледал доскоро. Тя отплува с последното ми движение и след това не се появи отново. Нейното място бе заето от пейзаж, който се състоеше от мрачни храсталаци с притъмняло вечерно небе над тях. Поклатих глава още няколко пъти, но вълнообразният ефект също бе изчезнал. Храстите изглеждаха съвсем истински, въпреки че с периферното си зрение долавях, че коридорът си е все същият и в двете посоки.
Вперих поглед в новопоявилата се в огледалото картина, за да не пропусна случайно някоя поличба, предзнаменование, знак или дори леко раздвижване. Не забелязах нищо подобно, макар усещането за дълбочина да беше наистина доста реално. Можех почти да усетя лекия ветрец, който раздвижваше листата. Стоях така няколко минути в очакване да зърна някаква промяна. Нищо не се случи. Помислих си, че щом това е всичко, с което би могло да ме изненада това огледало, значи е време да продължа пътя си.
В огледалните храсти като че ли се размърда нещо. Обърнах се бързо и вдигнах ръце, за да се защитя.
Оказа се, че е само порив на вятъра, И изведнъж осъзнах, че вече не съм в коридора. Обърнах се отново на 180 градуса — стената и огледалото на нея бяха изчезнали. Намирах се пред едно ниско възвишение, на чийто връх се виждаха очертанията на порутена стена. Отвъд стената проблясваше светлина. Любопитството ми се събуди, примесено с чувството за дълг и инстинкта за самосъхранение, и аз се заизкачвах по хълма.
Още преди да съм стигнал до върха, безоблачното небе видимо потъмня и по него се появиха първите, непознати за мен съзвездия. Промъквах се кажи-речи крадешком през камъните, тревите, храсталаците и остатъците от зидария. Зад една обрасла с дива лоза стена дочух нечии гласове. Макар че не успях да различа никакви конкретни думи, ми се стори, че не става въпрос за разговор, а по-скоро за какафония от монолозите на няколко души с неопределена възраст, принадлежащи към двата пола.
Щом се озовах на върха, протегнах ръка и прокарах дланта си по неравната повърхност на стената. Реших засега, да не я заобикалям, за да разбера какво става от другата й страна, тъй като това би ме изправило очи в очи с нещо, за което нямах и най-бегла представа. Далеч по-умно ми се стори да се пресегна към горния й ръб и да се набера внимателно, което и сторих. Малко преди главата ми да се подаде над ръба, успях дори да намеря опора за краката си и така облекчих задачата на ръцете си.
Надигнах се внимателно, преодолявайки последните няколко сантиметра, и надникнах през една от цепнатините. Полуразрушената постройка напомняше доста за църква. Покривът се бе сринал, но отсрещната стена беше почти толкова запазена, колкото и тази, на която бях увиснал. Вдясно, върху леко повдигната площ, забелязах олтар, който определено помнеше и по-добри времена. Каквато и да се бе случило на това място, доста време бе изминало оттогава, тъй като всичко наоколо бе покрито с пълзящи лози и бурени, поникнали сред остатъците от срутения покрив, катурнатите пейки и падналите колони.