— Бих могъл да се сетя за далеч по-основателна причина, за да те излъжа, но за съжаление казвам истината.
Отдясно се обади друг познат глас.
— За нас беше твърде рано да говорим за подобни неща — каза гласът, — но все пак й завиждам за мястото в сърцето ти.
Извих глава. Още една фигура се бе обърнала с лице към мен. Корал. Дясното й око беше прикрито с черна превръзка и в ръката й също проблясваше острие. Забелязах, че в лявата си ръка е хванала малък тризъбец. Погледнах отново към Джулия. Оказа се, че и тя е екипирана със същото екзотично оръжие.
— И ти ли? — казах аз.
— А защо не? — отвърна ми Корал.
— Няма ли да направиш някоя остроумна забележка? — попита Джулия и вдигна приборите си.
За кой ли път ми мина през ум, че умението на Люк да придумва противниците си дори в най-напечените ситуации е дар Божи.
— Не, това е чиста проба… как му казваха психолозите… мариажна невроза — опънах се аз. — Това е въображаема ситуация. Сън наяве. Това е…
Джулия падна на едно коляно и дясната й ръка се стрелна надолу. Усетих как острието прониза бедрото ми.
Викът ми секна, когато Корал заби тризъбеца си в дясното ми рамо.
— Но това е абсурдно! — изкрещях аз, а остриетата блеснаха във въздуха за втори път, за да пронижат след това плътта ми.
Миг по-късно фигурата, застанала при върха на звездата в близост до десния ми крак, се обърна бавно и почти грациозно.
Беше облечена с тъмнокафяво наметало, украсено с жълти ширити. Ръцете й бяха кръстосани пред гърдите.
— Спрете, кучки такива! — заповяда им тя и разпери наметалото си, подобно на крилата на пеперуда. Това, разбира се, беше Дара, моята майка.
Джулия и Корал вече бяха поднесли „вилиците“ към устата си и дъвчеха. По устните на Джулия се бе стекла тънка струйка кръв. Наметалото на майка ми потръпваше, сякаш се бе превърнало в част от тялото й. Неговите „крила“ покриха постепенно Джулия и Корал и ги изтласкаха назад. Техните очертания започнаха да се смаляват под странната кафява материя, докато накрая се стопиха и изчезнаха.
Разнесе се тихо ръкопляскане и някой се изсмя дрезгаво.
— Превъзходно изпълнение — заяви един болезнено познат глас. — Нищо чудно, той винаги е бил твой любимец.
— Той се нуждаеше от закрилата ми.
— А горкият Деспил? — попита Джърт.
— Несправедлив си — отвърна му тя.
— Винаги си харесвала онзи луд амбърски принц повече, отколкото нашия баща, който, за разлика от него, беше достоен човек. Затова и Мерлин беше твоето мамино синче.
— Това е лъжа, Джърт, и ти го знаеш много добре — каза Дара.
Той се изсмя отново.
— Всички ние го призовахме, защото го искаме, макар и по различни причини. Все пак ми се струва, че интересите ни се пресичат именно тук.
Чух рева му и погледнах към него миг преди лицето му да придобие познатия вълчи профил. Едноокият звяр се стовари върху тялото ми на четирите си лапи и блестящите зъби на раззинатата му паст се забиха в лявото ми рамо.
— Спри! — изкрещя тя. — Малко чудовище такова!
Джърт изви муцуната си към небето и нададе пронизителен вой, който ми прозвуча като налудничавия смях на койотите.
Един черен ботуш го срита в ребрата и го запрати към остатъците от близката стена. Полуразрушеният зид се срина върху тялото на върколака и вдигна облак прах. Звярът успя само да изстене с човешки глас миг преди камъните да го затрупат.
— Я виж ти — чух да казва Дара, погледнах към нея и забелязах, че тя също е въоръжена с нож и тризъбец. — Какво прави копеле като теб на такова очарователно място?
— Разчиствам хищниците около сина си, както сама виждаш — отвърна гласът, който някога ми бе разказал една предълга история, включваща няколко варианта на една и съща автомобилна катастрофа и цял куп генеалогични гафове.
Тя се втурна към мен, но Коруин се наведе, прихвана тялото ми под мишниците и ме измъкна от кръга. После огромното му черно наметало се люшна като плаща на матадор и я покри. Дара изчезна в неговите дебри, точно както Джулия и Корал се бяха стопили преди това под „крилете“ на нейното наметало. Той ми помогна да се изправя, после взе плаща си от земята, изтупа го прахта, метна го на раменете си и го прикрепи с една сребърна роза. Огледах го внимателно, за да се убедя, че зъбите му са си съвсем нормални, а в ръцете си не държи абсолютно нищо.
— Четири от пет — отбелязах аз на свой ред, докато оправях дрехите си. — Колкото и истинско да изглежда всичко наоколо, все пак си мисля, че това е чиста проба алегория. А ти как успя да надделееш над канибалската атмосфера, която витае наоколо?
— Всъщност — започна той и изтегли едната от сребристите ръкавици от колана си — аз никога не съм бил твой истински баща. Малко е трудничко да бъдеш баща на дете, за което дори не знаеш, че се е родило. Затова и не искам нищо конкретно от теб.