— Жалко, че изгуби гласа си, стара приятелко — казах аз и я погалих, докато оглеждах внимателно стаята за евентуалната опасност. — Не виждам нито едно проклето нещо, което би могло да ме разтревожи.
Фракир мигом се уви около пръста ми и се опита да свали пръстена.
— Спри! — заповядах й аз. — Знам, че пръстенът би могъл да бъде опасен. Но само ако бъде използван неправилно. Аз съм магьосник, забрави ли? Би трябвало да ги разбирам тия работи. Не виждам в него нищо, от което да се страхувам.
Фракир не се подчини на заповедта ми и продължи да се бори с пръстена. Не виждах как иначе да изтълкувам поведението и освен като някакъв сорт магическа ревност. Затова я смъкнах от пръста си и я завързах на здрав възел за пръчката на леглото, за да й дам един добър урок.
Заех се да претърся апартамента по-внимателно. След като бях решил да задържа и меча, и пръстена, щеше да е добре да открия за Люк някакъв друг подарък сред вещите на баща му…
— Мерлин, Мерлин! — чух да вика някой. Гласът идваше отвън.
Станах от пода, който тъкмо претърсвах за тайници, върнах се при арката и прекрачих обратно в своите покои. Там спрях, въпреки че гласът — оказа се, че е бил на Рандъм — извика отново името ми. Стената, която гледаше към страничния коридор, беше вече наполовина възстановена, сякаш невидими зидари и мазачи се бяха потрудили над нея, докато претърсвах апартамента на Бранд. Нима причината за това бе онзи невзрачен камък, който бях поставил върху сводестия вход към кралството на Бранд? Невероятно. Седях там, без да мога да откъсна поглед от стената, взирайки се в очакване да забележа и най-малкия намек за извършващата се промяна. Чух как Рандъм промърмори:
— Сигурно е тръгнал.
— Тук съм — обадих се аз.
— Веднага си домъкни задника тук — отсече той. — Имам нужда от съвета ти.
Излязох в коридора през онова, което бе останало от отвора, и погледнах нагоре. Веднага усетих присъствието на пръстена, който отговаряше мигновено и на най-незначителното ми желание, подобно на безупречно настроен инструмент. Измъкнах ръкавиците от колана си и си ги сложих, а в това време тялото ми вече се носеше във въздуха право към отвора в тавана. Хрумна ми, че Рандъм би могъл да познае пръстена, след като някога е принадлежал на Бранд, и това може да доведе до завързан спор, какъвто в момента никак не ми се водеше.
Щом се озовах до дупката в стената на будоара, придърпах леко наметалото си, за да прикрия и меча.
— Впечатлен съм — каза Рандъм. — Радвам се, че поддържаш магическите си мускули във форма. Тъкмо за това те извиках.
Поклоних се леко. Когато съм облечен толкова официално, се чувствам някак изкушен да пусна в действие леко ръждясалите си дворцови маниери.
— Как бих могъл да ти бъда от полза?
— Я зарежи глупостите и ела тук — заяви Рандъм, после ме хвана за лакътя и ме поведе към оцелялата част от кралската спалня, Вайъли бе застанала до вратата.
— Мерлин? — каза тя, докато влетявах в стаята.
— Да?
— Не бях съвсем сигурна.
— В какво? — попитах аз.
— Че си ти — отвърна Вайъли.
— О, разбира се, че съм аз.
— Това определено е брат ми — заяви Мандор, стана от стола си и се приближи към нас. Ръката му бе бинтована и обездвижена с няколко шини. Изражението му говореше, че се чувства много по-добре. — Ако излъчването му ви се струва странно, то това сигурно е резултат от премеждията, които му се струпаха напоследък.