ГЛАВА 12
Кашфа.
Стоях сред огромната, облицована със сив камък зала с окачените по стените щитове и знамена и грубата мебелировка. Огънят пред мен гореше все така бодро, но дори камина с подобни размери не би могла да прогони влагата от това място. Въздухът беше наситен с тежките аромати на екзотични манджи. В залата забелязах само още един човек, макар че отвсякъде до мен долитаха възбудени гласове, както и трелите на настройвани инструменти. Явно бях уцелил центъра на събитията. Недостатъкът на новия ми начин на придвижване беше, че тук не ме очакваше никой, който да ме разведе из двореца и да ми разкаже какво става. Но точно там беше и преимуществото му — сега можех да си завра носа тук-там, преди някой да ме е забелязал. Пръстенът, който се оказа и нещо като малка магическа енциклопедия, ми предостави на мига едно нелошо заклинание за невидимост, от което се възползвах без излишно колебание.
През следващия час се посветих на подробния оглед на мястото на действието. В оградената вътрешна част на града имаше четири по-големи постройки и още няколко по-малки. Цялата столица бе разделена на три концентрични зони, опасани с обрасла с бръшлян каменна ограда. Никъде не забелязах следи от сериозни разрушения. Явно хората на Далт не бяха срещнали кой знае каква съпротива. Нито една срината или опожарена сграда. Джасра вероятно се бе погрижила семейната собственост да остане непокътната. Войниците бяха разпределени и в трите кръга, а от подслушаните разговори останах с впечатлението, че ще останат тук поне до края на коронацията. На площада пред двореца бяха отрупани доста наемници, които тъкмо се подиграваха на префърцунените униформи на местната гвардия. Закачките им все пак не бяха гаднярски, вероятно защото Люк бе доста популярен и сред двата лагера, пък и някои от тях като че ли се познаваха лично с гвардейците.
Първата Църква на Еднорога в Кашфа, както някой би превел надписа над вратата й, се намираше в другия край на площада. Сградата, в която се бях озовал при пристигането си, се оказа някакъв универсален архитектурен придатък, в който този път бяха настанени привиканите под пара гости, техните слуги, провинциалните благородници и дежурните навлеци.
Нямах никаква представа за кога точно е назначена церемонията и затова реших, че няма да е зле да се добера до Люк възможно най-бързо. Може би дори щях да успея да науча от него къде е Корал и преди всичко защо Дуоркин я е довел тук.
Харесах си едно достатъчно забутано и достатъчно безлично кътче между сградите, разкарах заклинанието за невидимост и измъкнах Картата на Люк. Не ми се щеше той да разбере, че вече съм успял дори да огледам наоколо, тъй като засега нямах намерение да му казвам за новата си играчка. Това бе по линия на изпитаната максима — „Никога не казвай нищо на никого, поне докато това е възможно“.
— Мерлин! — възкликна той и ме огледа. — Ама и новините се разнасят бързо, а?
— Аха, да им се не надяваш — казах аз. — Поздравления за предстоящата коронация, Люк.
— Хей, че това са цветовете на колежа!
— А защо не? Нали ти спечели важна победа в живота си.
— Виж, настроението далеч не е чак толкова празнично. Всъщност тъкмо се канех да се свържа с теб. Нуждая се от съвета ти преди да продължа с каквото и да е. Мога ли да дойда при теб?
— Аз не съм в Амбър, Люк.
— Къде си тогава?
— Ами… най-вероятно на две преки от теб. Застанал съм в близост до тази странна сграда, която сте превърнали в нещо като хотел.
— Там няма да стане — каза той. — Веднага ще ме надушат. Иди до Храма на Еднорога. Ако вътре е що-годе празно и успееш да откриеш някое уединено ъгълче, където да можем да поговорим, веднага се свържи с мен. Ако ли пък не, измисли някакъв друг вариант, става ли?
— Става.
— Хей, а ти как така реши да наминеш?
— Тук съм по-работа — отвърнах аз. — Като е тръгнало на преврати, един повече или по-малко едва ли ще направи впечатление на някого.
— Забавен си като махмурлук в понеделник сутрин — каза той. — Обади ми се.
Край на връзката.
Прекосих площада, следвайки оградения предварително маршрут на процесията. Предположих, че не е изключено да си имам проблеми с влизането в Дома на Еднорога и че ще ми се наложи да прибягна пак до заклнанието за невидимост. Нищо подобно.
Влязох. Навсякъде из просторната зала се виждаха най-различни знамена и купища цвята — вероятно украса за предстоящата церемония. Единственият друг посетител, който мярнах, беше една загърната в дълга роба жена, коленичила близо до олтара.
— Люк. Чисто е. Чуваш ли ме?
Усетих присъствието му преди да се появи образът.