— Добре — каза той, — прехвърли ме.
Стиснахме си ръцете и Люк стъпи на пода на храма.
После ме потупа по рамото.
— Я чакай да те огледам. Чудя се къде ли съм забутал пуловера с герба на колежа.
— Мисля, че го даде на Гейл — отвърнах аз.
— Може и да си прав.
— Донесох ти подарък — заявих аз и отгърнах наметалото си. — Ето. Открих меча на баща ти.
— Майтапиш се!
Той го взе и бавно огледа ножницата от най-различни ъгли. После изтегли леко острието, то отново просъска, от него се отдели струйка дим и по гравираната плетеница затанцуваха искри.
— Наистина е той! — възкликна Люк. — Уеруиндъл, Мечът на Деня — брат на Нощното Острие, Грейсуондир!
— Така ли? — учудих се аз. — Не знаех, че има някаква връзка между тях.
— Ще трябва да се понапъна, за да си припомня цялата история. Тези два меча са свързани от незапомнени времена. Благодаря ти.
Люк направи няколко крачки и потупа възторжено прилепналата към бедрото му ножница. После неочаквано се върна при мен почти на бегом.
— Писна ми — каза той. — Тая жена пак ми пробута стария си номер. Направо съм бесен. Не знам какво да правя.
— Какво? За какво става въпрос?
— Майка ми — обясни Люк. — Сякаш нищо не се е променило. Тъкмо си мислех, че съм се отървал от нея и съм поел живота си в свои ръце, когато тя се появи и обърка всичко.
— Как успя да го постигне?
— Плати на Далт и неговите момчета, за да се изтърсят тук.
— За това се досетих и сам. Апропо, какво стана с Арканс?
— О, той е добре. Държа го под стража, разбира се, но съм го настанил на прилично място и нищо не му липсва. Нямам намерение да го премахна. Винаги съм изпитвал слабост към него.
— Добре де, само дето не виждам къде е проблемът. Ти спечели. Сега си имаш свое собствено кралство.
— Дявол да го вземе — промърмори Люк и хвърли един бърз поглед към олтара. — Нали ти казвам, че ме прецакаха. Виж, никога не съм се натискал за скиптъра на Кашфа. Далт ми каза, че целта е да върнем майка ми на престола. Съгласих се да дойда с него чак дотук, тъй като все някой трябваше да обяви възстановяването на семейната династия и да подготви посрещането на кралицата. Мяслех си, че щом се установи тук, тя най-после ще ме остави на мира. Никой дори не ми намекна, че гласят именно мен за тази скапана титла.
Поклатих глава.
— Нещо не мога да схвана ситуацията — казах аз. — Щом не ти харесва тук, не можеш ли просто да се откажеш?
Люк се усмихна мрачно.
— Местните харесваха Арканс. Мен също ме харесват. Виж, по мамчето не си падат чак толкова. Всъщност има доста сериозни опасения, че ако тя се настани на престола, наистина ще се стигне до контрапреврат.
— Тогава се измъкни и остави Арканс да се оправя с Кашфа.
Люк цапна един юмрук на каменната стена.
— Не знам дали тогава тя ще е по-бясна на мен или на самата себе си, задето е платила на Далт за тоя, що духа. Майка ми твърди, че това е мой дълг, а аз… аз просто не знам. Може и така да е. Ти как мислиш?
— Трудно ми е да преценя, Люк. Според теб кой от двама ви ще се справи по-добре — ти или Арканс?
— Честно казано, не знам. Той има сериозен стаж в политиката, а аз пък съм отраснал тук и знам какво трябва да се промени и как. Единственото нещо, в което съм абсолютно убеден, е, че който и да е от нас ще се справи по-добре от мама.
Скръстих ръце и здраво се замислих.
— Не мога да реша вместо теб — казах. — Я ми кажи, на теб с какво ти се занимава най-много?
Люк се ухили.
— Знаеш, че винаги съм бил търговец. Ако бях решил да остана тук по свое желание и да направя нещо за Кашфа, бих станал търговски представител на кралството в чужбина. Но както сам се сещаш, това би било доста неподходящо занимание за един монарх. Като че ли с това бих се справил най-добре. Не знам.
— Проблемът си е доста сложничък, Люк. Не искам да поема такава сериозна отговорност като ти кажа по кой път да поемеш.
— Ако знаех в какво се канят да ме забъркат, щях да размажа Далт в Ардън.
— Наистина ли мислиш, че можеш да го напердашиш?
— Естествено — каза той.
— Това обаче не решава настоящия ти проблем.
— Така е. Имам чувството, че все пак ще ми се наложи да се нагърбя с управлението на това кралство.
Жената до олтара погледна на няколко пъти към нас. Сигурно говорехме доста височко за място като това.
— Жалко, че няма и други достойни кандидати — казах аз, снижавайки гласа си.
— Явно залъкът е твърде малък, за да събуди апетита на някой амбърит.
— Дявол да го вземе, та това е твоят дом! Би трябвало да гледаш по-сериозно на тези неща. Жалко, че престолът не ти е никак по сърце.
— Даа, повечето проблеми тръгват именно от дома, нали така? Понякога ми се иска просто да си направя една дълга разходка, от която да не се върна.