При сключването на заеми синът на моя братовчед проявявал завидно здравомислие. Той си имал концепция. Много отрано бил стигнал до заключението, че би било грях да прахоса на дребно човек като Уфи, щипейки от него тук пет шилинга, там две лири. Благоразумният мъж, който разполага в списъка си с милионер като Уфи Просър, си го чува и отглежда, докато усети, че е настъпил моментът за телеграма от порядъка на прати-ми-по-куриер-двеста-лири-или-си-пъхам-главата-в-газовата-фурна. Затова вече много години Мървин грижовно охранявал Уфи за някоя истинска неотложност.
Та сега бил настъпил моментът да прецени: ще настане ли по-голяма неотложност? Труден въпрос.
И тогава се сетил, че Уфи не е на себе си. Мървин много добре виждал, че ако Уфивата майка допълзи в този момент до ложето на сина си и се опита да му измъкне пет шилинга, Уфи като нищо щял да намери в себе си сили да се надигне и да я хлопне по главата със сифона.
Затова той с кротка въздишка се изнизал от апартамента и слязъл долу на „Пикадили“.
„Пикадили“ като улица никак не допаднала на Мървин. Била претъпкана с хора и други гадости. Пошлял се известно време напред-назад и изведнъж с ъгълчето на окото си осъзнал, че се намира в присъствието на плодове. Витрината на магазина, до който стоял, преливала от благодат и като вдигнал поглед, Мървин установил, че е застанал пред „Белами“.
Нещо повече — в центъра на фруктовата салата. В една кошница се мъдрело сред памук и синя хартия безчетно множество ягоди.
Докато ги съзерцавал, Мървин внезапно съобразил как може да постигне желания резултат с минимални усилия и при максимална изгода за всички засегнати. Той просто си спомнил, че вуйчо му Джозеф има сметка в „Белами“.
Миг по-късно вече преговарял с херцогинята, отговаряща за щанда за плодове. Тя се извисявала над него, гледала го с големи надменни очи и била издокарана от глава до пети в черна коприна. Мървин усетил как краката му се подгъват, но все пак отпочнал набелязаните преговори.
— Добро утро — казал той и изкривил уста в усмивка, от която се отказал веднага щом срещнал погледа й. — Имате ли плодове?
Отрицателен отговор би го озадачил. Но тя, слава богу, наклонила величествено глава и отвърнала с безупречно оксфордско произношение:
— Именно.
— Чудесно — много се зарадвал Мървин. — Защото за това съм дошъл.
— Именно.
— Искам онази кошница с ягоди от витрината.
— Именно.
И се заела да ги увива. Това занимание явно не й доставяло радост. До като връзвала панделката отгоре, тъжовното й изражение се задълбочили Според Мървин, тя била разяждана от голяма любовна трагедия, помрачи ла завинаги живота й.
— Изпратете ги на граф Блотсам, площад „Бъркли“ 66А — дал Мървин адреса на вуйчо си.
— Именно.
— Впрочем — присетил се той, — недейте. Аз ще му ги занеса. Ще ви спестя едно разкарване дотам. Дайте кошницата и я впишете в неговата сметка.
Тук, естествено, бил гвоздеят на цялото мероприятие. За голямо разочарование на Мървин, тя не приела предложението му с готовността, на която така разчитал. Той се надявал на ведра усмивка, вежливо кимване с глава и поредното „именно“, но вместо това момичето го изгледало със съмнение.
— Желаете лично да ги отнесете?
— Именно.
— Извинете — казала продавачката и внезапно изчезнала.
Не се бавила дълго. Мървин, който взел да крачи напред-назад из магазина, едва успял да изяде три-четири фурми и една смокиня, когато отговорничката на щанда отново се озовала сред него. Този път изразявала недвусмислено неодобрение, като херцогиня, открила гъсеница в зелената салата.
— Милорд ми даде да разбера, че не желае никакви ягоди.
— Ъ?
— Влязох в телефонна връзка с милорд и той изрично подчерта, че не е поръчвал никакви ягоди.
На Мървин му се поразхлабили коленете, но той бързо се съвзел.
— Какво го слушате! Дядката не знае какви ги плещи. Голям е зевзек. Същинско дете. Как да не иска ягоди! Сам ми заръча да му занеса. Аз съм му племенник.
Останал доволен от словото си, но то явно не му пожънало искания успех. Един бегъл поглед върху лицето на момичето стигал за подобно умозаключение. Мървин се засмял звънко, за да покаже, че е момче на място, и грабнал кошницата.
— Ха-ха! — продължил да се кикоти и хукнал навън с нещо средно между тръс и галоп.
Преди обаче да стигне големите открити простори, момичето си казало мнението по въпроса:
— И-И-И-И! И-И-И-И! И-И-И-И-И!
Не бива да забравяте, че действието се развива някъде по пладне, когато всеки млад мъж е силно изнемощял и вече е изплезил език за живителния предиобеден коктейл, от който черпи енергия. Ако е бил в нужната форма — с две набързо обърнати чашки, — той би се справил с положението, без изобщо да му мигне окото. Само би повдигнал вежди. Би свил небрежно рамене и би запалил цигара. Но при така стеклите се обстоятелства този ужасяващ писък се отразил крайно неблаготворно на нервната му система.