Първата мисъл, която го споходила, била, че е станал свидетел на чудо. Спомнил си подобно изживяване на израилтяните в пустинята — само че онзи път, поясни ми той, както си споделяли един с друг колко добре би им се отразила малко манна и колко жалко, че отникъде взорът манна не вижда, и на какво прилича това, интендантството явно не си гледа работата като хората и нищо чудно някой някому да е намазал ръката и хоп! не щеш ли, вместо гръм от ясно небе се посипала манна колкото им душа иска, та дори останало за закуска на Другия ден.
Накратко, това бил начинът, по който Мървин възприел явлението в първия миг на своето изумление.
Сетне обаче се сетил, че вуйчо му винаги отварял замъка за коледните празници и въпросните ягоди несъмнено са били предвидени за предстоящите гуляи.
Е, оттук нататък работата била от проста по-проста. И дете невръстно би се справило. Върнал се тичешком в замъка, нарамил картонена кутия, озърнал се зорко за главния градинар, нахълтал обратно в парника, селекционирал две дузини от най-зрелите екземпляри, наредил ги в кутията, върнал се все тъй на бегом в къщата, пресегнал се за разписанието на влаковете, открил, че след един час има удобен превоз до Лондон, преоблякъл се в градски дрехи, грабнал цилиндъра си, задигнал велосипеда на конярчето, въртял педалите до гарата и след по-малко от четири часа вече се изкачвал по стъпалата, водещи към входната врата на дома на Итън Скуеър, в който живеела Кларис Малаби, стиснал кутията под мишница.
Пардон, грешка. Всъщност кутията не била стисната под мишницата му. Бил я забравил във влака. Но като изключим тази подробност, цялата акция била изпълнена с възхитителна безупречност.
Непоклатимият здрав разум е една от отличителните черти на Мълинърови, дори на по-малко надарените в горните етажи на атлетичното телосложение. Мървин светкавично съобразил, че нищо няма да постигне, ако позвъни на вратата и се втурне към момичето с думите: „Виж какво не ти донесох!“.
От друга страна актуално стоял въпросът — ами сега? Чувствал се поизостанал от бурното развитие на събитията.
Преди години, каза ми той, взел участие в любителско театрално представление, където изпълнил ролята на иконома. Въпросната роля се състояла от следните реплики:
(Влиза икономът Джоркинс с телеграма върху сребърен поднос)
Джоркинс: Телеграма за вас, миледи.
(Джоркинс излиза)
Само че в деня на премиерата Мървин излязъл, изпълнен с увереност и самочувствие на сцената, и след като произнесъл съдбовната реплика: „Телеграма за вас, миледи“, протегнал празния поднос към героинята, която — понеже от нея се очаквало при появата на телеграмата да се улови за сърцето, да изрече от своя страна: „О, Господи!“, да разкъса плика с треперещи ръце и да се строполи в несвяст — била силно озадачена, да не кажем направо смутена.
Сега чувствата му били идентични с тогавашните.
И все пак умът му стигнал, колкото да потърси изход от положението. След като се поразтъпкал напред-назад по южната страна на Итън Скуеър, той стигнал до мъдрия извод, че единственият човек, който можел да му помогне в това задръстено положение, бил Уфи Просър.
Пътем Мървин предначертал сценария, който трябвало да следва, и той му се видял от хубав по-хубав. Ще отиде, значи, при Уфи, когото, както вече изтъкнахме, си кътал от години, и с внушителен замах ще му изкрънка двайсет лири.
От тази сделка губел една кръгла сума, защото Уфи бил набелязан в списъка му поне за петдесетачка. Но какво да се прави.
А от Уфи право в „Белами“ за ягоди. Не потръпвал от възторг при мисълта за повторна среща с облечената в черна коприна продавачка, но любовта щяла да му вдъхне сили.
Уфи си бил у дома и Мървин се впуснал, без много да се мае, да изпълнява набелязаната програма:
— Здрасти, Уфи, старче. Как си, Уфи, стари приятелю? Знаеш ли, Уфи, тази вратовръзка, дето си я надянал, е страхотна. От години не съм виждал по-хубава. Де да можех и аз да си купя същата. Но пък от друга страна нямам твоя изтънчен вкус. Винаги и навсякъде съм твърдял за теб, Уфи, стари приятелю, че имаш такъв неподражаем, дори бих го нарекъл гениален усет към подбора на вратовръзките, но, разбира се, не бива да се забравя, че на теб всичко ти стои великолепно, защото профилът ти е най-изваяния мъжествен профил, който някога съм виждал. Онзи ден срещам един приятел и той ми вика: „Не знаех, че Рудолф Валентино е в Лондон“ „Глупости, как ще е в Лондон“ — казах аз. А той: „Нали те видях да разговаряш с него пред «Пияното коте».“ „Това не беше Валентино, а моят стар приятел Уфи Просър — и никой никога не е имал по-добър приятел от него. Пък и Уфи е къде-къде по-красив от Рудолф Валентино.“ А онзи ми вика: „Това ли е знаменитият Уфи Просър, за когото цял Лондон говори с неподправен възторг?“ „Да, казах, и се гордея да го нарека свой приятел.“ Ще ми дадеш ли назаем двайсет лири, Уфи, стари приятелю?