За Мървин било въпрос на нула време да разопакова пакета и да хвърли едно око на приложената визитна картичка. Предчувствието изобщо не го излъгало. Името върху картичката гласяло „Александър П. Просър“ и Мървин никак не би се изненадал, ако П. било съкратено от Подла твар.
Първото чувство, което го обладало, било честно възмущение при мисълта как на това двулично псе Уфи му позволяват безнаказано да замърсява лондонския въздух. Да отказваш с едната ръка на човека двайсет лири, а с другата да купуваш на любимата на същия човек ягоди, Мървин изтълкувал като върха на падението. Той трептял от праведен гняв. И продължавал да трепти, когато последният коктейл, гаврътнат в клуба, внезапно живнал и за първи път в живота си Мървин бил озарен от мисъл.
Какво ще стане, казал си той, ако сменя визитката с моята собствена и поднеса ягодите със скромен жест като дар от М. Мълинър? Как какво ще стане, отговорил си. Нищо. И потреперил, този път от радостна възбуда. Както стоял там в антрето той изведнъж проумял, че все пак има Провидение на този свят, което държи под око свестните мъже и се грижи да свършат накрая както подобава. Радостната му възбуда била тъй необуздана, че той дори запял. Но още след първата по-висока нота Кларис Малаби се провикнала отгоре:
— Млъкни веднага!
— Какво каза? — попитал Мървин.
— Казах да млъкнеш. Котката я боли глава и се опитва да подремне.
— А ти още дълго ли ще се бавиш? Искам да ти покажа нещо.
— Какво?
— Нищо особено — небрежно отвърнал Мървин. — Просто малко грижливо подбрани ягоди.
— Въх! — рекло момичето — Да не искаш да кажеш, че наистина си ми намерил ягоди?
— Нима не ти обещах? — искрено се учудил Мървин.
— След минутка слизам!
Минутка, ама знаете ги момичетата какви са. Минутката се разтегнала на пет, петте на петнайсет, а Мървин обикалял гостната, съзерцавал портрета на покойния баща, разучил изгледите от Италия, отворил индийската любовна лирика на страница четирийсет и трета, лъснал си повторно обувките с възглавничката, а Кларис все я нямало.
И така, колкото да има с какво да си запълни времето, взел да размишлява относно ягодите.
Ако погледнел на тях просто като на ягоди, каза ми той, колекцията не била нищо особено, да не кажем направо мижава. Цветът им бил такъв един нездрав, белезникаво-розов, сякаш се съвземали от туберкулоза или са им пуснали малко кръв.
„На вид не са нищо особено“ — рекъл си Мървин.
Не че това било от съществено значение, разбира се, защото заръката на момичето била да намери ягоди и толкоз. А че плодовете в кошницата били ягоди, никой не можел да отрече. Качеството им може да не било екстра, но пък били истински ягоди. И все пак не му се искало милото момиче да остане разочаровано.
„Интересно дали имат някакъв аромат?“ — казал си Мървин.
Първата нямала. Същото се отнасяло за втората. Третата била малко по-ароматна, а четвъртата направо сочна. Най-вкусна, колкото и да е странно, се оказала последната ягода в кошницата.
Тъкмо я досдъвквал, когато в стаята дотърчала Кларис Малаби.
Е, Мървин се опитал да омаловажи случилото се, но усилията му не срещнали разбиране. Всъщност той не успял да прескочи дори встъпителното „Таквоз… знаеш ли…“, защото момичето го изритало в мразовитата декемврийска нощ, без да му даде време да си вземе поне шапката.
И по-късно нямал куража да мине да си я прибере, защото Кларис Малаби изрично го предупредила, че ако посмее да покаже грозното си лице в къщата, икономът бил инструктиран жив да го одере. Икономът, който не бил от почитателите на Мървин, много се надявал той да прояви подобно неблагоразумие.
Такива ми ти работи. Цялата история беше голям удар за сина на моя братовчед, защото той смяташе — не без основание, — че се е провалил в опита си да извърши рицарски подвиг. И все пак не можем да не отдадем дължимото на несъмненото присъствие у него на рицарския дух, за който нашият приятел спомена неотдавна.
Намеренията му са били добри. Направил каквото можал.
Дори за един Мълинър няма какво повече да се каже.