Сутрин, когато Лори го изтръгваше от съня с бодрото си „Добррутррро, Валеррри!“, той се чувствуваше уморен, хремав, ревматичен, синузитен, бронхиален, анемичен, маларичен, слабосърдечен, малокръвен, склеротичен, паралитичен — с една дума, пред гроба. Отиваше тогава при доктор Майспо и унило го молеше да го освободи от физкултура, защото е тежко болен. Доктор Майспо презрително се усмихваше и разрешаваше…
А после, докато другите тичаха из гората, играеха волейбол или се боричкаха върху тревата, той тръгваше да търси из развалините главата на Бялата дама. Ровеше в зарешетените дупки, които водеха неизвестно къде под земята, чоплеше с пръсти зад гранитните блокове, опипваше тревата — нищо, освен гущерчета, които светкавично изчезваха в камънака.
Понякога при тия блуждения той се сблъскваше с Пепи, който снимаше колонадите. Тогава двамата мълчаливо се разминаваха, сякаш не се познаваха, и Валери продължаваше да търси главата на Бялата дама…
След закуска сядаше на петия чин до Тото и първото нещо, което получаваше, бе ощипването по бедрото. Опитваше се да отговори със същото, но Тото неизменно спираше и извиваше ръката му до счупване. Тогава ожесточението в сърцето на Валери пламваше с нова сила и желанието за мъст така разкъсваше цялото му същество, че не мислеше вече за нищо друго. И заедно с това растеше и усещането му за пълна безпомощност пред Тото и данколовците, и за своята самота сред враждебния кръг на съучениците си.
Така минаваха часовете, учителите идваха и си отиваха, той ги слушаше, отговаряше механично на въпроси, а вдигнеха ли го на черната дъска, струваше му се, че в класа не седят ученици, а безглави манекени от пластмаса, пред които бездушно разказва урока си.
От това състояние на замаяна сънливост го изтръгваха само часовете по математика. Тогава, през тия 45 минути, той преминаваше в друг свят — в прекрасния свят на цифрите и задачите, в който се чувствуваше като орел под небесната синева. И отново удивяваше съкласниците си и учителя по математика инженер Пройко, и отново ставаше център на внимание.
Математика и шах
За първи път това се случи няколко дни след заболяването на Гърбатко. Инженер Пройко влезе, не! — втурна се в клас, нисък, закръглен, с коремче и жилетка, голяма къдрава коса, искрящи от веселие очи и спуснати по монголски дълги мустаци. Без да поздрави, заснова пред черната дъска и размахвайки вечно угасналата си лула, започна бързо-бързо, сливайки думи, гълтайки цели срички:
— Та-така-значи-часовете-на-класния временно-поемам-аз. Никак не се залъгвам с мисълта, че ще успея да преодолея вековната изостаналост на шести бе в областта на математиката. Но не ми остава нищо друго, освен да се подчиня на ориста си. И така, значи, ще ви задам няколко задачи от един нов сборник, та дано се поразмърдат вашите гранитни мозъци и един микрон от тази мъдрост се влее в тях!
Класът весело зашумя. Инженер Пройко все такива ги дрънкаше, но беше забележителен математик и преподавател. Само Тото изпусна тежка въздишка и извади тетрадката си. За него започваше дълъг, мъченически час.
— Тишина! Слушайте и записвайте! — извика инженер Пройко и отвори сборника. — „Предприятието «Плод-зеленчук» складирало картофи в три склада. Количествата на складираните картофи били в отношение…“
Всички усърдно записваха. Тото пухтеше, плюнчеше молив и бавно изписваше дума след дума. Единствен Валери гледаше разсеяно навън.
Инженер Пройко престана да чете.
— Ти защо не пишеш? — попита той, насочвайки лулата срещу Валери като пистолет.
— Аз запомних.
— Запомнил си? Я повтори какво съм прочел?
Валери повтори, без да трепне. До него Тото слушаше с широко отворени, страдалчески очи.
Инженер Пройко изтича до петия чин и недоверчиво изгледа Валери.
— Ти си май новият, да? Значи, знаеш сборника от София, да?
— Не го зная, другарю — отвърна Валери.
— Хм… Ще видим тая работа! — изстреля скептично инженер Пройко и този път, без да мърда от петия чин, завърши диктовката: — В задачата се пита колко картофи всичко са били изразходвани. Давам ви десет минути!
— 56 тона — отговори веднага Валери.
Инженер Пройко едва не се задави.
— Ти-го-знаеше-от-по-рано! — изтрака той.
— Не го знаех — отвърна спокойно Валери. Такива истории му се бяха случвали много пъти и той знаеше края им.