— Излез на дъската!
Валери взе тебешира, но когато започна диктовката на новата задача, той така и не написа нито ред, само слушаше с лице към дъската. И преди още да заглъхне припреният глас на учителя, той обяви:
— 724 километра.
— Вярно! Вярно-вярно-вярно! — развика се инженер Пройко, изтича до него, обърна го към себе си. — Ти ли би Гърбатко на шах?
— Аз.
— Хм… Я да направим още един опит! Как ти викаха? Валери? Да? Но слушай добре, Валери, сега задачата е по-сложна. „Три семейства имат общ електромер. Първото семейство гори 2 крушки по 75 вата, второто — 1 крушка от 100 вата, третото…“
Валери търпеливо изслуша задачата докрай, мисли само 30 секунди и даде отговора:
— Ще платят 1,20, 0,80 и 0,98 лева.
— Майчице мила! — възкликна инженер Пройко. — Имало още мозъци в тая страна! Валери, моето момче, обади ми се в учителската стая, трябва да си поприказваме с тебе!
Инженер Пройко бе така развълнуван от откритието си, че дълго не миряса и радостно потупваше Валери по рамото. За първи път този ден целият клас мълчеше и не хихикаше. И за първи път Валери съзря в лицето на Елка израз на почуда, завист и дори уважение.
Подобни сцени се разиграха още два-три пъти и всеки път инженер Пройко канеше Валери в кабинета, и всеки път Валери не отиваше, защото веднага след часа изпадаше в своята летаргична неподвижност.
Забравил всичко, през междучасията той се завираше край саркофага на Касиус Клей и изиграваше с бронзовите фигурки няколко партии срещу себе си. И пак опипваше челото си за температура и гълташе хапове. И му се искаше да умре, и вече си представяше как лежи в саркофага като римски центурий, облечен в сребристата си броня и с меч в ръка…
Привечер, след часовете, излизаше из гората. И уж случайно се озоваваше край физкултурния салон и крадешком назърташе вътре.
А там неизменно ставаше едно и също. В лявата половина тренираха данколовци. Те жестоко се тръшкаха върху тепиха, извиваха си ръцете, краката, блъскаха си главите като кочове, премятаха се, търкаляха се, доктор Майспо ги караше да вдигат гири, да се катерят по въже, да пълзят и дори да се борят с него. Тук, разбира се, беше Тото, беше Пепи, но имаше още двайсетина момчета, все широкоплещести, яки, с мускулести ръце…
В дясната половина пък тренираха момичетата. Те скачаха, тичаха, търкаляха обръчи, развяваха ленти и така често повтаряха едни и същи упражнения, че триката им ставаха вир-вода. Валери се взираше в Елка, в златната й плитка, в стройното й тяло, в чудесните й силни ръце, които изпращаха топката до тавана, и тогава поглеждаше собствените си хилави ръце и побягваше в стаята си. Заспиваше късно и кошмарите се пробуждаха, черни и неизбежни.
Единственото му утешение беше Лори. Усетил лошото настроение на своя приятел, папагалът беше необичайно послушен и прилежен и като никога бързо усвояваше всички нови думи, които Валери му набиваше в главата. И вече казваше „Прррекрасен!… Пррррасе!… Инженеррр Прррройко!… Маррруля!… Гърбатко!…“ и много други. Не можеше да казва „Тото“, но Валери не губеше надежда, че ще го научи да произнася и това неприятно звукосъчетание, комбинирано с „ррррапон“.
През тия тежки дни само трима ученици заговориха Валери. Веднъж при него дойде Спас Дългия с дебел свитък листа в ръка.
— Не бой се, всичко ще мине! — каза той спокойно. — Аз съм с тебе. Искаш ли да ти разкажа продължението на моя роман? — И без да чака съгласие, набързо запозна Валери с начина, по който цар Михаил успял да скрие съкровището в подземията на Улпия Термалия, така че да не може да го открие никой, после как оставил някъде, засега не се знае къде, едно описание на скривалището, за да могат бъдещите поколения да го намерят и оползотворят…
Като разказа това, Спас Дългия си отиде също тъй внезапно, както и се появи.
Един следобед край саркофага тихо пристъпи Белия облак, седна, омърлушено изрече:
— Здрасти, къде се завираш бе, човек не може да те открие!
— Какво искаш? — попита мрачно Валери.
— Нищо, нали сме приятели! Или не сме вече приятели?
Валери не отговори.
— Виж какво — подхвана Белия облак, — ще те питам нещо, ама ще ми отговориш искрено, като на приятел, нали сме приятели… Вярно ли е, че ти нарочно си ударил Гърбатко по гърбицата и сега той заради тебе лежи на смъртно легло?
— Не! — извика поривисто Валери. — Не е вярно! Виновни са данколовците! Те ме бутнаха!
Белия облак светна с ослепителната си добра усмивка: